Георги Майоров

Познавам духовния заряд на поета Дамян Францов отдавна - още когато беше юрист-консулт в ГУСВ (Главно управление на Строителни войски), публикуваше стихове. Познавам и цялото му творчество. Но едва след десетина години събира кураж за първата си книга ,,Лутам се бясно” (1992).

На кого повече да се отдаде?! Дилема пред всеки млад творец. И съм особено радостен, че и до днес не се разделя нито с везната на Темида, нито с музата на Ерато. Защото сега пред нас е поредната му книга ,,Светулчица - надежда”. (2016). Надежда, че все някога ще бъде забелязан. И отбелязан.

На следващата година след бясното лутане излива ,,Тъжна надежда”. Изплаква и ,,Деветият кръг на сърцето” (2002), за да излезе и от този кръг със светлото намерение в бездуховното пространство на деня да продължи ,,По белите пътеки на зората” (2004).

Достатъчно е да го знаят с добро и ,,една прехласната жена / до мен да крачи”. В съня се превръща от ,,абстракция в реалност”, че сутринта да облече ,,най-светлата усмивка”. И да върви като ,,сам водач и компас”.

Разпъван между хитруването и любовния ,,демодиран декор”. Борба с дяволи и ангели, ,,свян и бяс в сълзата скрил”. Духа си зазижда в стихове. Своя благороден дух. Не може да бъде всякакъв, за да прилича на себе си. Защото ,,омразата безпаметно се е вселила в нас”.

Спор между божествената мъдрост на духа и просто изречения грях на тялото. С надежда адвокатската му мисия да не е последната му роля. Живее с ,,неумираща жажда”. С надежда - това ,,велико и тайнствено чудо” - поезията, да не си отиде от него, без да е спасен от самата нея. Която:

Тъгата и неволите диктува,
болките и ласките
и раните от тях диктува.
Сълзите и копнежите диктува.
Учудената ми любов диктува.

Поезия на волята и неволята, на меланхолията и жаждата. Сякаш сто години не е писал стихове, но ,,сто години, неотлъчно” е бил с нея. Така е, за съжаление, с неразпознатите навреме творци. Неразпознат, защото Дамян Францов е непознат за всички ни.

Твори в безпътица по своя път, че да се покаже ,,Отронена от болката сълза” (2007). Превърната в стихове болка, въздух, небе, любов и ,,поетическа държава”, на която неволно е станал поданик. Затова го представяме пред семейството на познатите. Защото ,,Сънувам стиховете си - / рисувам в цветове душата…Сънят е бременен с надежда”. А душата ,,чака своя ред - / да бъде прелъстена и продадена”.

И все чака онова момиче - поезията, с което ,,свършваше и почваше света”. Замаян ,,от водопада на неизказаните думи”.

Честни чувства и светла тъга, които му дават правото да мисли. И строи укритие за своето спасение от глутницата на живота, за да диша ,,чрез стихове” (,,Пространства”).

Опитва да стигне Художника, който рисува мрака, светлината, въздуха, добротата, тишината, самотата, свободата, предателя, живота-танц, човешкото безсилие, вълшебството, ангела, щедростта, светото преселение, човешкото безсрамие, странника, паралелния живот, хищника, ужаса, човешкото безсмъртие. Но това всъщност е Дамян Францов, цял живот рисувал, но не успал да стигне себе си.

В ,,Лавинно куче” (2010) лавината на живота ускорено ни мачка, че ,,дори и думите, / най-искрените ми (му) приятели” го отблъскват. До такава степен, че авторът сам се отчуждава от себе си. В зрялата си възраст осъзнал бездушният живот на дишането, с ,,ампутиран кураж” (,,Огледало”).

Пълен с отчаяние, с мъка, с любов и страдание, ,,светъл и искрен”, преливащ ,,от празното в пусто”. Угризение с ,,чувството за вина” и невинност. ,,Треперещ лист от / сянката на вятъра”. Странна логика. Не иска да срича чужди истини. Защото само хлябът ,,вековния глад утолява”.

А Христо Банковски е неговото ,,око към живота”. Узрял е за безумия. Нали самото занимание с поезия е цяло безумие. Абсурд и облечена истина. Защото светът е обезумял. И като творец върви по острието на бръснача - от едната страна стихът, а от другата - везната. Не е безопасно такова движение с ,,омразата безпаметно” вселила се у нас, която сред ,,писък” обичта изгаря. Но защо?! Заради днешната една ,,Светулчица - надежда”.

В тази книга Дамян Францов си забранява да пише повече стихове, да бъде ,,пастир на душите”, съзиращ миражи в пустинята, укротител ,,на бесове и въздишки”. (А едва ли не ще пише само защитни речи.). Отчаяние от безсмислието.

И пак надежда - това днес ,,никога да не свършва”. Сблъсък на крайности, безизходица и път, възвисяване и падение, в стремеж да опитомява думите, да надниква зад тях: Преминали през него и единствено оставили следа след нас. (,,Възвисяване”). Мечта и недостигнат хоризонт. И дали е ,,метафора, или е само поредна илюзия”? С ,,рани в лехите на душата”.

Ратува за истински ,,братя по разум”, които с надежда да посеят във вселената ,,своя крехък, домашен, човешки уют” сред коварните ,,звездни рифове”. (,,Галактически пътешественик”). Размисли за миналото, което ,,ражда свое минало”. А бъдещето е ,,недостижимо”. (,,Минало несвършващо”). Неизпита усмивка, защото омразата изцяло ни изпива. И едва ли не разбира ,,духовната смърт като изход”.

Но точно този избор го сепва и живее с нова посока, с нова надежда и с разцъфнали чувства. С намерение да заличи безумията и дори смъртта в света. Да не наранява с ласка. Да не преследва хората с ,,безумните си стихове”, защото няма ,,сила и талант” да ги опитоми. (,,Безумия”).

С възторжеността жената-поезия да се превърне в ,,опияняваща отрова”, която да докарва любимия до фактурата на фас. Затова благославя ,,светлата тъга, / което вдъхновява правото” да мисли. (,,Тъга”).

Не съм срещал творец, който така трагично да страда за своята непозната мечта. Но сега поне я знаем. Макар и късно. Впрочем, за нищо не е късно. Само Дамян Францов не знае. Блюдото на поезията натежава. Мечтата му се сбъдва.

Гледай напред, поете! Иначе лиричното блюдо ще олекне. Не спирай, продължи нататък. Още една хубава книга ти трябва, за да удариш десятката!