НОВ ПЪТ
Беше дълга, люта зима, която като че ли нямаше край. Дошъл бе месец март, а премръзналите клони все така злокобно се удряха в стъклата, покрити с ледени цветя, и виелиците виеха и хвърляха върху града облаци сняг.
Беше дошъл месец март, а Дунавът все още беше скован от дебел лед. Пред скелята се бяха образували истински планини от натрупали се в безредие ледени кърджи.
Ледът скърцаше, пращеше и от време на време се разнасяха такива трясъци, като че ли гърмяха топове.
Сиромашията изнемогваше. Дървата отдавна бяха привършени и печките се пълнеха с каквото попадне: царевични кочани, трески и боклуци.
В обора добитъкът жално мучеше, изпосталял, омърлушен, гладен.
Да, зимата нямаше край. Лошо беше и за търговците, макар мазите им да бяха претъпкани с храни. Купувачи нямаше. Цените бяха спаднали. А долу, около добруджанския бряг, се бяха явили разбойници. Те нападаха гемиите, избиваха хората и грабеха. Никой вече не смееше да тръгне надолу - за Галац.
Ето затова всички търговци в града бяха скръстили ръце, свили кесиите си и чакаха нещо, но какво? - Никой не можеше да каже. Те се събираха, пушеха, пиеха кафе, премятаха броениците, злословеха и постоянно се оплакваха.
Само бай Иван, къс, набит човек, на когото дългият кожух, подплатен със скъпи кожи, достигаше почти до земята, не взимаше участие в тези събрания.
Той предпочиташе да седи в кантората си, свит на одъра пред лъснатия бакърен мангал, и да мисли.
- Ще видите, че Иван пак ще измисли нещо, - казваха търговците. - Ще ни изненада напролет.
А бай Иван продължаваше да седи, превърнат в някакво кълбо около мангала, цял обвит в облаци дим от цигарите си. Една дълбока гънка се беше образувала на челото му и тя единствена издаваше чиличената воля на този малък на бой човек.
От магазията бай Иван си отиваше направо вкъщи. Кака Мария го посрещаше усмихната, слагаше му след това ракия и туршия и отиваше да приготви вечерята.
Хубавица, истинска хубавица беше кака Мария. Шест деца беше родила тя, а беше все така стройна и с розови страни. Никога тя не каза „ах”, никога не се оплака, винаги беше усмихната и стъкмена. За нея бай Иван беше божество и като кажеше: „какво ще каже чорбаджията” - и тя самата, и слугите се смръзваха.
Чак когато децата си лягаха, бай Иван влизаше долу, и те двамата сядаха да вечерят, за да се приберат след това пак горе за спане.
Но откакто гънката на челото на бай Иван се беше появила, в леглото лягаше само кака Мария.
Бай Иван почваше да крачи по стаята. Кака Мария лежеше, но не заспиваше. Тя се вслушваше във всяка стъпка на своя мъж, но не правеше дори опит да узнае тайната му. Тя знаеше, че рано или късно първа всичко ще научи и търпеливо чакаше.
И наистина една нощ стъпките на бай Иван неочаквано спряха и тя чу неговия глас:
- Марийо, чуваш ли?
И в следния миг той беше вече до нея, седна на края на леглото, протегна ръка и взе нейната пухкава ръка в своята.
- Бучи, Марийо, бучи горе. Пролетта иде… Чуй!…
Кака Мария се вслуша и се усмихна. Тя долови шума на южния вятър. Двамата се спотаиха и слушаха. Да, нямаше вече никакво съмнение.
Пролетта най-сетне идеше закъсняла, но толкова по-желана. Тя ще стопи снеговете и ледовете, ще се усмихне на всички и ще ги стопли и приласкае. От хълмовете ще потекат потоци, нивите ще почернеят, а ледената покривка на Дунава ще се спука и кърджите бавно ще заплуват надолу. Тогава? - Тогава гемиите ще разпънат белите си платна, на скелята ще закипи живот, и на всички ще бъде леко и весело.
И изведнъж бай Иван отпусна ръката на жена си и стана.
- Колко пари имаш, Марийо?
- Пет хиляди гроша и двеста жълтици, Иване, - прошепна тя. - Защо питаш?
- Хм… Виж какво съм намислил. Ще купя още храна и ще тръгна, но ще тръгна нагоре. Зимата беше дълга, там сигурно има нужда от храна. Разбра ли?…
Кака Мария се надигна от леглото от изненада. Та кой от техния град е ходил нагоре. Всички продаваха храните си в Браила и Галац. Па и къде беше това неизвестно нагоре?…
Какво е намислил нейният Иван? Наистина той е предвидлив търговец и каквото пипне, всякога успява, но сега той искаше да рискува с цялото си състояние… Не току така я запита той, колко пари има, след като беше закупил толкова храни…
Но кака Мария не издаде мислите си. След първия миг на изненада тя се овладя и каза:
- Разбирам, Иване. Кога ще тръгнеш?
- Още утре. Асан Гемиджията да дойде долу, - отсече бай Иван и почна да се съблича.
Почти веднага след това стаята се изпълни с хъркане. Най-сетне бай Иван се беше отпуснал и заспа.
Кака Мария дълго се въртя в леглото си.
Тя чу как на разсъмване топлият вятър се спусна и стрехите закапаха отначало бавно, а после по-силно и по-силно.
Тогава тя скочи от леглото си, наметна се и така вече не се и върна.
* * *
Първият пролетен ден беше дошъл усмихнат. Слънцето се беше издигнало и снегът почерня. По стръмните улици се понесоха мътни потоци и те всички като че ли се надпреварваха по-скоро да занесат радостната вест на скования още в лед Дунав.
Пред кафенето на Мехмед Али се бяха спрели хора. Някои сърбаха утринното си кафе, а други се припичаха на слънце. Търговците пристигаха един след друг, и никой не бързаше за мазата си. Какво ще прави там? Положението си оставаше същото, а утре като се стопли, царевицата ще се спари. Кой ще я купи?…
- Лошо, лошо!
Само бай Иван мина край кафенето, без да спре. Той бързаше към мазата си. Време за губене нямаше. Шега ли е! Нов път трябваше да намери, нови връзки да завърже. Може ли да се седи със скръстени ръце?
В мазата го чакаше вече Асан Гемиджията, собственик на най-голямата гемия. Същински речен кораб, който побираше до хиляда коли храна.
При влизането на бай Иван, Асан не стана веднага. Той поздрави бавно като отмерваше думите си.
Бай Иван го покани в кантората си, заръча кафе и след като седнаха на одъра, подаде му табакерата си.
- Как си, Асан ага?
- Благодаря на Бога, чорбаджи, добре. Аллах най-сетне помисли и за нас, моряците.
- Аллах си знае работата, Асане.
- Знае я, знае, чорбаджи. Не бива да го корим. Ами вие как сте?
Любезностите не свършиха веднага. Те продължиха и през време на сърбането на кафето, и едвам след това се пристъпи към работа.
- Асан ага, чувал съм, - започна бай Иван, - че ти си добър и смел моряк, че няма равен на тебе по целия бряг. Знам също така, че няма по-лека, по-голяма и по-яка гемия от твоята…
Чорбаджи Иван говореше, а Асан Гемиджията самодоволно се усмихваше и клатеше одобрително глава.
- Ето за какво те викам: искам да закараме малко храна нагоре.
- Нагоре?!..
- Да, нагоре, Асане!
- Вай, вай, - обади се морякът и поглади бавно червената си брада, - чорбаджията дали е помислил добре?
- Всичко съм премислил, Асане! От тебе искам само да дойдеш с гемията. Ще ти платя добре. Знам, нов път е това, и заради това търся тебе, а не Омер.
Споменаване името на Омер Гемиджията, съперник на Асан, произведе веднага впечатление.
Очите на Асан се наляха с кръв, той скочи като опарен и измърмори някакво проклятие. Сетне се приближи към чорбаджи Ивана и му подаде мазолестата си ръка на моряк:
- Съгласен. Да бъде!
- Ха, така, Асане!… Така те искам! След един месец тръгваме. Разбра ли?… После друго - пълна тайна! Само ти и аз ще знаем!…
Дълго още бай Иван и Асан шушукаха, пиха кафе и пушеха, наклонени един към друг. После бай Иван измъкна от джеба си кесия и я подаде на моряка.
- Хайде,- каза той, - на добър час да е.
* * *
Бай Иван почна да купува. Пред мазата му непрекъснато спираха коли.
Гемията на Асана беше прегледана, осмолена добре и дори боядисана отново.
Бай Иван шеташе постоянно между гемията и мазата си.
„Скелята” беше смаяна. Търговците недоумяваха. Та полудял ли беше Иван?! Те се чудят как да се отърват от това, което имат, а той купува…
- Ще стигне до просешка тояга - шепнеха някои.
Само чорбаджи Танас, престарял и опитен търговец, не се съгласяваше с тях.
- Намислил е, хора, нещо нашият Иван и умно е намислил. Познавам го аз. Помнете ми думата. Току така не сваля той пари, занесени веднъж вкъщи!
* * *
Един хубав Божи ден, когато изток едвам беше побелял, бай Иван стоеше вече стъкмен за път до тежката порта, изпращан от кака Мария. Стиснала устни, тя се мъчеше да се усмихне, но хубавите й очи бяха тъжни, а страните - повехнали от безсъница.
- Златото ще бутнеш, само като чуеш нещо лошо за мене, - даваше последните си нареждания бай Иван.- Децата ще гледаш като очите си, но най-вече Кирчо. Той ще ти е надеждата, ако…
И бай Иван махна с ръка.
Сега вече кака Мария не можа да удържи сълзите си, спусна се, прегърна мъжа си и захълца.
Бай Иван поглади буйните й коси, после изведнъж се овладя, леко я отблъсна и каза, като прекрачи прага:
- Мисли хубаво, Марийо, и Бог ще ни го даде.
Кака Мария разтърси главата. Та мъж със сълзи не се изпраща. Тя се усмихна и извика:
- Каква съм пък аз! На добър път, Иване! Господ добро да дава. Да не ни забравя, па и ти нас…
Тежката порта се хлопна…
Когато първите лъчи на слънцето се плъзгаха по пълноводната река и заблестяха с безброй огънчета по водата, когато палавият утринник задуха отдолу, топчето на гемията блесна, обви с барутен дим позлатения й нос и се чу гърмеж. Тогава гемията бавно се отдели от скелята, но вместо да се остави да бъде влачена от течението, тя разпусна новите си платна и бавно зави нагоре срещу течението, управлявана от твърдата ръка на Асан.
Едвам тогава всички разбраха, какво беше намислил бай Иван, но беше вече късно.
- Видяхте ли, бе? - обади се чорбаджи Танас и затегли побелелите си, дълги като къдели мустаци. - Глава има човекът, глава! Работата си гледа и му е присърце. Не е като нас да стои със скръстени ръце! Намери му цаката… Сърцат човек!…
Чарбаджи Танас си отиде. Ех, ако беше по-млад!…
На брега останаха другите. Дълго те говориха, и накрая надделяха най-злобните и, както винаги, най-глупавите.
- Ще си счупи главата! Нови пътища ще открива, а!… Виж го ти! Че не знаем ли ние кой е Иван!…
* * *
А в това време гемията пореше вълните и се носеше като стрела нагоре, срещу течението, с надути платна. Бай Иван стоеше на носа, дишаше пресния утринен въздух с широки гърди и се усмихваше на нещо: може би на ширналата се пред него водна повърхност, може би на окичените с млади зелени листчета върби, свели клони до самата вода, а може би и на онези сили, които усещаше в себе си.
Много дни с часове той стоеше така на носа на гемията, или пък отиваше на кърмата при Асан. Там слушаше от опитния моряк разкази за далечните страни, за горещите пясъци, за стройните пирамиди и за страшните бедуини.
Асан беше много видял и още повече преживял. Къде само не беше скитал?…
„Железните врата” с техните бързеи бяха отдавна изминати. Гемията беше извлечена от няколко чифта добитък и сега вече бе друго.
Бай Иван видя и други кораби да бързат нагоре, натоварени с храни.
В един град той реши да пита. Почерпи един старец и му заговори отначало на турски, после на влашки, но се оказа, че най-добре е да кара по български. Старецът се оказа славянин.
- Добро, добро! След лютата зима у Беч (Виена) всичко върви. Пари плащат там хората.
На бай Иван му олекна. Върна се на гемията, извика Асан и за пръв път те и двамата му хвърлиха по няколко чашки.
- Асане, ще те позлатя, ако излезе така, както казаха.
- Велик е Аллах, чорбаджи! Той обича предприемчивите хора, а ти си от тях.
След две седмици гемията на Асан спря във във Виена. Дойдоха австрийските власти, но не можаха да се разберат с чудатите пришълци.
Събра се тълпа. Най-сетне един запита от кой град е. Бай Иван помисли малко и отсече:
- Тюркиен!
Бай Иван беше отведен в турското консулство, където всичко се разбра. Консулът излезе добър човек и помогна на бай Иван не само да се оправи, но му намери и купувачи. Храните бяха продадени на добра цена.
На тръгване бай Иван дълго говори с чиновника, който консулът му беше дал в услуга.
- Свой човек трябва да имаш, чорбаджи - шепнеше чиновникът - свой и да знае език!
След една седмица гемията на Асан потегли назад. Празна, тя летеше надолу по течението.
Една сутрин на небосклона се очертаха височините над родния град, с кале на една от тях и вълните като че ли зашумяха по-весело около гемията.
- Дум-дум - обади се топчето от носа, та чак и потрепери.
На брега се беше стекъл целият град и всички видяха чорбаджи Иван със свален калпак.
Молеше се той или благодареше?..
——————————
сп. „Морски сговор”, г. 16, бр. 9, 1939 г.
