Лалка Павлова

Димитър Христов на 60 години

Когато говорим за твореца Димитър Христов, думата „поет” трябва да се схваща в нейния най-широк смисъл, защото той не е просто човек, който пише стихове или личност с романтична душа, способна на дълбоки преживявания, той не е и само мечтател, който създава свои фикционални светове.

Димитър Христов е автор, чието творчество съчетава категории от рода на наблюдателност, памет, въображение и интуиция с рядко срещаното умение да пресъздава миналото със средствата на поезията по такъв начин, че то да атакува болезнените проблеми на нашето настояще и да чертае пътища към бъдещето.

При това като активна движеща сила на революционните промени в потока на времето той поставя човека - творец, човека - поет по душа и призвание, превръщайки го в боец на сцената на Духовността, който има енергията и силата да се възправи с целия си ръст срещу декрета на Злото, срещу хаоса и посредствеността, и да заяви категорично: „Поетът има правото на вето!”

Тази фундаментална роля на твореца в битието на човечеството е положена в поемата му „Римски театър”.

Паратекстът на поемата е носител на знакови внушения. Думата „театър” има гръцки произход и в буквален превод означава „зрелище”. Театърът е сценично изкуство, съчетаващо силата на въздействие на слово, музика, танц, жестове и звук, които в своята съвкупност активизират всички сетива на човека и упражняват върху него огромно въздействие.

Предназначено за широк кръг от реципиенти, театралното изкуство притежава способността да формира и променя идеологии, да засява семената на бунта, да гради представи за добро и зло, за красиво и грозно, за морално и неморално, за хуманно и нехуманно…

Свързването на понятието „театър” с определението „римски” на експлицитно ниво формира очаквания за нещо, свързано с древността, с най-старата история на човечеството, а на имплицитно равнище - с характера на провежданите в миналото игри, включващи битки между животни, между затворници и животни или битки между гладиатори, които винаги завършват с нечия смърт.

Изчислено е, че при тези „игри” в римския театър (Колизеумът) са загинали около 500 хиляди души и 5 хиляди животни. Така, още на ниво паратекст, за интелигентния читател става ясно, че в тази поема ще бъде поставен въпросът не просто за театъра като вид изкуство, а за Земята като сцена, върху която човечеството разиграва от хилядолетия своя сценарий за живота. И, за съжаление, този сценарий по нищо не се различава от садистичната жестокост на древните „игри” в римския театър.

Поемата е изградена от десет фрагмента, в които масирано е използвана поетиката на експресионизма, позната ни от „Ад”, „Ден на гнева” и „Септември” на Гео Милев, но вписана в нов, съвременен контекст. Първият фрагмент изпълнява ролята на експозиция - пространството е разделено на орхестра (сцена) и театрон (място за публиката).

Тези две пространства се обитават от два коренно различни свята - единият „дъвче семки” и „сплетничи”, очаквайки поредната доза „зрелища”, с която да запълни своето празно време, лишено от духовност и значими обществени цели, докато другият - долу, на сцената - е превърнат в средство за забавление, той кипи от страст, гняв и страх и чака смъртта като спасение в мига, когато се смесват „вино и кръв / триумф и агония”.

В поетическата интерпретация на тези два свята са включени няколко символни образа, които превръщат конкретното в знак за всеобщото, за вселенското:

Вятърът обитава трибуните
гласовете на вековете говорят със камъка
часовникът слънчев отмерва безвремие…

Поставен в началото на поемата, образът на вятъра включва в себе си поредица от знаци, вещаещи промяна, която обаче ще настъпи след един дълъг период от векове на нестабилност, на непостоянство и лутане в хаоса на битието. Според хиндуистката символика вятърът е „космическото дихание и Словото” и владее междинното пространство между Небето и Земята. Той има способността да „прониква, пречупва и пречиства”, да наказва и поучава, да опустошава и възобновява.

Именно поради това, вербализиран като начало на поемата, образът му изпълнява функцията на водещ жалон за някакво ново начало, имплицитно вписва очакване за промяна, тъй като вятърът говори с „гласовете на вековете” и повежда диалог с камъка, знак за присъствието на Бога.

Като символ на Майката - земя, необработеният камък се счита за жив и има способността да дава живот, т. е. той е материализиран аналог на Бога.

Неслучайно и до днес римската литургия се отслужва на камък, поставен в кухината върху олтара, в която са поставени и реликви на светци мъченици. Ако необработеният камък е символ на Бога, то обработеният, докоснатият от човешката ръка камък е знак за робство и мрак. В този му аспект той е представен във втория фрагмент на поемата:

Вакханалията започва
животински нагон клокочи
и се разлива по плочите
издялани с робска усърдност
от варварите…

Оскверняването на божествения камък води до хаос, до проява на животинския нагон у човека, в резултат на което римският култов празник „бакханалии” се е превърнал в оргия, в необуздано разгулно пиршество, белязано със знаците на животинските страсти и изстъпления.

Нека си спомним, че и тракийският певец Орфей е разкъсан от разярените, пренебрегнати от него жени - вакханки. Злото и порокът властват в света, затова и оракулът предсказва, че в мига на екстаза всички ще бъдат наказани. Той се моли „да дойде катарзисът/ а екзекуторът да почака до утре…”, може би с надеждата, че нещо ще се промени, но срамният жесток спектакъл не спира.

На фона на „гласовете на вековете”, които „говорят със камъка”, обезпокоени от това, че часовникът на слънцето сочи „безвремие”, в третия фрагмент на поемата са изведени философските размисли на лирическия говорител, който се опитва да анализира и осмисли случилото се в тази „черна кутия” на човешкото безвремие.

Именно поради това в текста на този фрагмент са включени няколко съждения, звучащи като изстрадани житейски максими: „Всеки бог е пророк / но всеки пророк не е бог”; „Жертвите не мечтаят за паметници / а за още глътка живот”; „Никой не е месия на съдбата си”; „Щом си в хора / не си личност”; „Херой или супермен / можеш да бъдеш само /ако не си победен”. Светът се е превърнал в яростно бойно поле, а „РИМ / е обратното на МИР…” За да станеш победител на бойното поле в този човешки свят, трябва всеки твой конкурент да бъде „сразен, унищожен, обезглавен, разчленен…”

Подложил на своя безпощаден анализ заобикалящия го свят, лирическият говорител достига до важни изводи, които могат да проправят нови пътища към бъдещето: „Тираните самозвани / не са богоизбрани”; “Перото е по-силно от меча…”.

По подобие на Ботевия лирически герой от стихотворението „Моята молитва”, и говорителят в поемата на Димитър Христов е доведен до съзнанието, че е дошъл краят на безсмъртните, че вече „зрее нова религия” и „новият бог пристига”.

Едно дълго експресионистично изреждане (напомнящо Гео-Милевите поеми) в мига на истината разполовява пространствено света на „горе” и „долу” и въвежда ликуващия образ на тълпата. Интересното е, че тази „тълпа” не е социално еднозначна, а обединява в себе си представители на различни обществени групи - люде и людоеди, артисти и статисти, националанархисти и глобалисти кариеристи, сексутописти и непукисти.

Всички заедно поздравяват Историята и Аудиторията с популярния в древността поздрав „Аве”, който (по подобие на тълпата) също има амбивалентно значение - в превод от латински може да означава и „здравей”, и „сбогом”. Създава се внушението, че с него се казва „сбогом” на миналото и „здравей” на новото време, в което „ПЕРОТО Е ПО-СИЛНО ОТ МЕЧА…”

В петия фрагмент на поемата (имплицитно припомнящ Ботевата молитва, мечтата на юношата на Хр. Смирненски и Вапцаровия борец за нов свят), лирическият говорител на Димитър Христов иска да усети пълнокръвието на живота в измеренията на общочовешкия нравствен катарзис, защото е осъзнал, че посоката на потока на историческото време е необратима.

Той копнее да внесе своя дял в гигантското преустройство на света, без да щади себе си, готов е да излезе открито на сцената на живота, където го чака Палача, и то без да моли за deus ex machina ( неочаквана помощ от Бог, спуснат на сцената на спектакъла със специална машина).

Напластените антитезни изреждания в текста придават експресивна динамика на всеотдайната страст, устрем, жест и чувство, изпълнили духовния свят на лирическия говорител в момента на изказа на неговата своеобразна молитва:

Нека тогава
отреди ми съдбата
слава или забрава
наслада или разплата,
но да усещам че живея
че любя и мразя
че болея и пея
че се смея и плача…
И когато дойде Палача
да ви доставя това удоволствие
да не моля за деус екс махина.

Последните три фрагмента от поемата са натоварени с художествената задача да докажат, че в новите времена „перото е по-силно от меча”, че поетите са движещите сили на общочовешката история, че те са измислили боговете, „за да свържат смъртта със живота и земята с небето”, но пак те, когато се смесват „светостта и калта”, стават богоборци. Неочаквано от третоличната форма на изказ - „те” - лирическият говорител на Димитър Христов преминава към приобщаващата го към тях местоименна форма - „ние” - защото усеща, че на мястото на низвергнатите стари богове започват да се настаняват „безбожниците” , а и той също носи вина за случващото се. Времената отново се смесват, римският театър пак заема своето място на сцената на живота, но този път е още по-страшен, защото се е превърнал „на кратер, на фуния към нищото”, в която изтичат „и идеите, и религиите, и песните”. Храмовете се превръщат в бунища, вместо криле, на човека му „раснат копита и рога на сатир”, музите са изнасилени, а поруганите огнища са станали „гробище на илюзии”. Сред този духовен и нравствен апокалипсис лирическият говорител призовава Негово Величество Поетът - той трябва, „не в името на бог и император / а в името на човека многострадален”, да възкреси любовта, красотата, доброто и приятелството. Той, Поетът, е длъжен да се превърне в Режисьор на новото летоброене, преди да се е възкресил хаосът, Той трябва да докаже, че „ПЕРОТО Е ПО-СИЛНО ОТ МЕЧА” и с „бунтарски размах” да наложи своето ВЕТО над омразата, раздора и страха

преди слънчевият часовник
да е спрял
преди последните
новородени
наследници на
Орфей
Дедал
и Икар
да отпият от водите на Мнемозина и Лета,

защото само той, ПОЕТЪТ, в съдбовния миг, ИМА ПРАВОТО НА ВЕТО.
Поемата „Римски театър” е значима творба в съвременната българска поезия и като стилистика, и като емоционален заряд. Съчетала в себе си съдържанието на различни исторически пластове от битието на човечеството,тя е израз на натрупаната в човека и твореца Димитър Христов тревога за настоящето и бъдещето на човечеството, превърната е във вик и призив към всички нас, независимо от това дали сме „на трибуните” или на „сцената” в сегашния сценарий за живота на планетата. Той е достигнал до Истината за съдбата на днешния ни глобален свят - ако не разберем най-после, че „в този съдбовен миг / никой не е велик”, просто ни чака небитието.