Александър Карпаров

- Е, нима вече остана сам? Какво стана с голямата любов? И този път ли същия край, неизбежния? - питаше с явно любопитство приятелят, с когото се бяха срещнали на улица.
- Добре, че те срещнах. Случи се нещо, което никак не очаквах. Но може би по-добре, че стана така. - Искаше да продължи, но другият го прекъсна и му предложи да влязат в кафенето, пред което се бяха спрели.
Седяха вече край масата. Двамата се радваха, че са заедно и че ще могат да си говорят свободно. Говореха бързо, сякаш говореха в чакалнята на някоя гара, и след няколко минути влаковете ще ги отнесат на различни посоки. Всъщност те имаха много време да си говорят.
- Да, сам. И взех такова решение, завинаги, защото вече не вярвам на жените, пък и на себе си отдавна съм престанал да вярвам. Но никой не вярва на себе си, и греши твърде много, че вярва на другия. Да остана завинаги сам, това ми се струва невъзможно, но поне дотогава, докато забравя. А сега слушай как се разделихме. Случи се това, което трябваше да стане, за да се убеди тя в моята невярност, а аз също, без да искам и без тя дори да го знае, се уверих, че и тя ми е изневерявала.
- Как?
- Ей така. Много просто. Аз й изневерих, тя ме залови и изобличи.
- И те изостави?
- Да. И то без да подозира, че аз също зная за нейната невярност. Всеки изневерява и иска от другия да му бъде верен. Ние се познавахме от две години, приятелството ни беше искрено. Бяхме непрестанно заедно през свободното си време. Ако трябваше някой да замине за два-три дни, то честите писма правеха отсъствието по-леко.
Няма защо да те отегчавам с това, което е било - ти знаеш за него доста. А сега най-важното. Една вечер, когато изпращах една позната госпожица до вкъщи, изведнъж остреща, от един ъгъл се зададе тя. Когато приближихме, аз много смутен, поздравих любезно и се усмихнах така, сякаш исках да й кажа: „Ти бъди спокойна, аз само така, случайно изпращам тази позната, тя не ме интересува, но задължения ей такива ме заставиха да го направя.”
Но тя си извърна главата гневно и с бързи крачки се отдалечи.
Аз знаех, че съм виновен и затова се страхувах да я потърся, да й се извиня, да й обясня, да я излъжа с нещо.
На другата сутрин някой почука на вратата на стаята ми, отвори се и ми казаха, че някакво момченце ме търси. Момченцето влезе в стаята и ми подаде един пакет надписан за мене - поздрави вежливо и си излезе. Нетърпеливо разтворих пакета, видях, че това бяха моите писма. Тя ми ги връщаше. Трябваше бързо да се справя с това ново положение. Не очаквах, че ще дойде до раздяла. Оставих писмата, без да ги разгледам, в едно шкафче. целия ден прекарах в страшно настроение. Обвинявах се за това, което бях направил, струваше ми се непоносима раздялата. Да се примиря с един живот без онази, която толкова много обичах, ми се виждаше невъзможно. Спомнях си за цялото онова хубаво време, когато бяхме заедно - за нейната чистота, невинност, вярност и се ужасявах при мисълта, че бях изгубил най-ценното съкровище на света, което имах така лесно, без да мога да оценя. Идвах бавно до решението дори и да се самоубия. Пред нея в никой случай не исках да се явя.
Не можех да се моля да ме прости. Аз бях виновен и трябваше сам да си понеса последствията - дори ако беше нужно да изкупя вината с живота си, или просто не знаех вече какво трябва да измисля, да направя, за да се избавя сам от това страшно положение.
Привечер се върнах вкъщи, уморен от безплодните си скитания през деня, без никакво решение и желание.
Извадих от чекмеджето писмата с желанието да ги препрочета. Разгледах ги внимателно сега едно по едно. Изведнъж, гледам на две-три от пликовете друг почерк, не моят. Останах изненадан. Какво търсят тези чужди писма всред моите? Чета по-внимателно пликовете, гледам нейното име, писмата бяха адресирани до нея. Любопитството ми да узная от кого са и какво пише в тях надви, и ме накара да ги прочета. Още първото, какво жестоко разочарование ми донесе! Писмата бяха от мъж, от друг мъж, от неин любовник, и то от същото време, когато тя ми се кълнеше във вечна вярност. Той й пишеше в писмата, че скоро те пак ще бъдат заедно и щастливи, както преди три месеца, когато е трябвало той да замине. Значи тя е имала още един! С тази страшна мисъл аз не можех да се справя.
Горката, не беше забелязала в бързината, когато е събирала да ми върне писмата, че е поставила и тези от другия.
И никога няма да узнае, че аз съм чел тези писма. Тя знае за моята изневяра, но случайността ми доказа и нейната.
Аз дълго време мислих след това дали да й върна писмата от другия, които по недоглеждане ми беше изпратила?…
Той завърши този прост разказ за верността и млъкна. Приятелят му го погледна в очите и разбра мъката му много добре.

——————————

в. „Литературен глас”, г. 6, бр. 223, 25 февруари 1934 г.