УТРО В МОРЕТО
УТРО В МОРЕТО
Къдри златни разплети и
ведро утро поздрави; -
по безбрежните стихии
корабът ни лек лети.
Къдри златни разплети и
в слънце жарко ги стопи,
во събудени стихии
жълто злато разсипи.
Златна чаша поднеси и
с вино-кръв я напълни,
към възхода застани и
с устни сока целуни.
Утро ведро възхвали и
златни къдрави вълни
и в бездънните стихии
тихо чашата спусни.
Дреха лека захвърли и
по вълни при мен ела: -
да изкъпим, во стихии,
млади девствени тела.
АЗ
На ден очакван слънчев - облаците мрачни,
во късна нощ запята тъжноболна песен;
завеян лист - игра на бурите през есен;
с детинско все сърце и с вежди вечно мрачни,
бленувал нежни бленове под южни небосводи,
по царски друми тръгнал с мъка свърхчовешка
и старостта надминал с весела насмешка -
отправя смело ход след нови пътеводи.
——————————
сп. „Хризантеми”, бр. 3, 1916, подписано: Г. Смирнов
ХИМНИ НА СМЪРТТА
ГРОБ
Под този черен кръст родих се в неживота,
вековна суета и леден сън познал.
Закрил за ясни взор сълзите на живота,
изпуснал от ръка строшени си кинжал.
До тъмни ми покой несмълквано долитва
на боя адский вой и конски топот глух;
среднощният ветрец нашепнува молитва
в безбежни ширини над боен бодър дух. -
По кървави поля безчислени миражи
огласят с ведър тон възторожений пустош: -
тръба ли пак зове безименните стражи
на родната земя низ пламналата нощ?..
Пред сгаснали ми взор, замислени и смели,
не спират смъртен ход най-верни синове:
към знойни брегове и ледени предали
всевластен роден дух към подвиг ги зове:
възпламнува сърце, желание не гасне
по боен зов, а пръст притиска мъртва гръд;
глава, ръце тежат и във очи безстрастни,
поканени на пир, червеи се ширят.
Дали погази враг блестящи ми доспехи,
крилати ми жребец и верните стрели? -
Разбити в прах лежат кинжал, стрели, доспехи
до някой черен кръст, край череп и бодли.
——————————
СКРЪБ
В безвестни съспини безлистни черни стволи.
На плачуща душа душа се нежно моли.
Свещена нощ трепти
и ти
най-черни скърби възвести,
Морена! Черни ти звезди
изпиха жаждущи гърди
и тъмен път не освети.
О, възведи душа в покой,
душа ми, за покой умряла!..
Поглеждам сянката си бяла
в несбъдиците тъмен рой
на пролет, рано обжежена.
Морена! Во срутен олтар
ти разрови свещена жар,
жарта на бели младини.
Падни!.. -
Пред своя бог падни и на колене,
за скръбни две души поискай изцелене.
——————————
СМЪРТТА
Небитие в живота - стихия всепобедна,
по устните ти кърви от знойна плът алеят!
Пред теб бледней всемирът - титанът и червеят,
но аз ще бъда пръв, а ти - последна.
Живот във неживота - стихия всепобедна,
със поглед - слънце тебе най-смело ще погледна: -
че твойта вярна смърт е във моето изтлене,
че няма в битността ти ни истина без мене.
——————————
САМОТА
Отмини!..
В предсмъртен стон
се някой тихо кае.-
Над тъмен дух во чер хитон
душата ми ридае; -
Тя няма да познае
слова по кости пожълтели: -
на заник лебедите бели
отлитат за незнаен край, -
смърт вихрено след тях играй.
А над мъртвец во чер хитон
се всякой тихо кае.
Отмини!..
——————————
сп. „Хризантеми”, бр. 9, 1918 г., подписано: Георги Смирнов
