Иван Рудников

МАЛКА МЕЛОДИЯ

Кой свири
напролет в тревите край мене
в нощта сребърно-лунна?
Това тънко звънтене
на разнежена струна
с устни на девойка влюбена
ме целуна.

Песента
с ромон на ручей се носи,
над поля и гори се разлива.
Весели ни по сенокоси.
С нашата жажда за обич се слива.
И прави душата безкрайно
щастлива…

ДОКОСВАНЕ

Лежа сред пламъчета лумнал мак.
И цял усещам слънцето на юга.
Над мен девойка се надвесва пак.
Аз знам, това си само ти, не друга.
Души се сливат в огън и мечти.
На любовта сме пленни ние двама.
И до забрава все ме милваш ти.
И вече по-щастливи от нас няма.
Докосваш с устни моето чело.
А погледът ми бавно тъне в твоя.
Било ли е или не е било -
аз любих те на тая нощ в покоя.

ПЕЙЗАЖ

Така позната е отдавна:
една земя - широка, равна.
Не виждаш близо хълм поне.
Гора. А там - табун коне.
По здрач из пътя заскрибуца
покрита циганска каруца.
Полето - се раззеленило.
Ливади. И жита. А пък
над тях издига дървен лък
едно крайселско геранило.

МУЗИКАНТЪТ

Край огъня среднощ те зная
безгрижен - винаги такъв -
с цигулката си и с оная
стихийна катунарска кръв.
Ти пак задаваш се отсреща -
през пустата пребродил бос -
в очи с любов, с душа гореща
на самороден виртуоз.
Свири! Не спирай, музиканте -
навред желан, навред познат.
Наистина, голям талант е
да пръскаш радост в тоя свят,
да ти пригласят ветровете,
реките, бедното щурче,
да казваш с песен ти: „Вървете
там, де сърцето ви влече!…”
И под платнищата небесни
на воля пътник пак тръгни,
разливай обич, вино, песни
по пътища и механи.
И влюбените разделени
отново пак събирай ти
пред чашите, с нектар налени -
да сливат устни и мечти.
Под звуците ти да се ражда
света на Калман, Лехар, Лист
и да насищаш всяка жажда
от своя извор, вечно чист.
По волността да разгорява
копнеж гласа ти, вредом чут,
и с твоите очи - жарава
да хвърляш пламъци и смут…

ЧАРДАШ

Впускат се момци, девойки,
скочат, хванат се на двойки,
вкупом полетят, запеят,
плавно в кръг се залюлеят.
И по-бързи от вълни си,
в жилите им плиска Тиса.
В погледите им - пожари.
Дето стъпят - огън жари.
Думите им - горди строфи
от сърцето на Петьофи.
В облаци пръстта запуши
и заудрят в такт ботуши.
И под звуците игриви
хора и гори, и ниви,
и звездите в небосвода
хващат се на хоровода.
Проехтява тропот конски.
Светват нощи балатонски.
Лек ветрец довее ласки
от била, полета дравски
И простенват тънки струни
от крайпътните катуни.
И понасят се по-жарки
и маджари и маджарки
в буйна радост, в луда мъка
под извивките на лъка.
И светът в играта чувства
цялата унгарска пуста.
и над ниви и баири
Ференц Лист й свири, свири…

ДЕВОЙКАТА СЪС ЗЕЛЕНИЯ БАЛОН

Навън е пролет. И пламенина.
Разбухнали са
в обновително буйноцветие
и паркът, и майският ден.
А там девойка една
си играе с балон зелен.
Гледайте!
Какъв простор е!
И на фона на този декор
девойката танцува соло.
Тя ритмично подскача.
И балонът й отива нагоре,
надолу.
Тя с него
навярно иска
непомръкналия безкрай
да ни покаже.
И на балона в кръглото огледало
се въртят
треви, дървеса, птици,
небето и слънцето на май,
и нейната
усмивка даже.
А очите й - надникнете в очите -
не ви ли приличат
на поляни сияйни,
осеяни със съзвездията на мечтите
и на мъничките й тайни.
Не държи ли сега девойката в ръце
като голямо сърце,
от синева и обич огряно,
цялото земно кълбо -
в една човешка прегръдка събрано.