ДЪЖД

Иван Кьосев

Из „Падаща звезда” (2016)

***

„По кривия гръб на живота…”
Иван Манолов

По кривия гръб на живота
се спускам…
към жестоката бездна,
където затъва дълбоко
пътят на всеки несретник.

А навънка е толкова бяло
от снега затрупал пътеката,
по която до вчера бе кретала
някаква плаха надежда.

Било каквото било…
Снежинки замрежват небето
и далечният вой на вълчица
разплаква бездомните псета…


ДЪЖД

Il pleure dans mon coeur
comme il pleut sur la ville
Paul Verlaine*

Вали над града, както плаче сърцето ми,
душите на мъртвите по пътеки неведоми
спускат се, слизат сами от небето…
Кой ще затопли сърцата им ледени?

Което не знаем е някъде там…
дето безпаметно сенките бродят…
Но защо ли, защо вместо в божия храм
моите пътища към бездната водят?

Живея безцелно, живея задавено…
Дните изгарят като факли запалени.
На дните си примката затягам - аз сам…
Но пред страшния съд ще застана изправен.

————

* “Сърцето ми плаче,
както вали над града” - стих от френския поет Пол Верлен.


ДЕВЕТАТА ВЪЛНА

Бездуховност? Че какво от това?
Слушай чалга и пий си ракията!
В деколтето на певица една
на жена си сложи проклетията…

С фолкзвезди и звезди от екрана,
с екшъни, порно и шоута - микст
забрави за душевната рана,
да не ти пука от игрек и хикс!

Тук, на нашия бряг е така,
ругатни - наместо проклятия…
Със деветата морска вълна
ще достигнем не бог, а рогатия.


„КОГАТО ГОСПОД ХОДЕШЕ ПО ЗЕМЯТА”

на Никола Радев

Когато Господ ходеше по земята,
а ние пък ходехме боси,
все така кръгла беше планетата,
но нямаше страшни въпроси.

Нямаше Интернет, телефони мобилни,
лаптопи и телевизия.
Жените не бяха с изкуствена визия.
Всички мъже бяха силни…

Не гонеха ближния с толкова злоба
и толкова дива омраза.
А днес каква е тази прокоба?
И Господ защо ни наказа?

Как изгубихме пътя? Къде прегрешихме?
И каква е посоката вярна?
Дали сме свободни - мъчително дишаме…
Свободата - дали е коварна?

Безответни въпроси. Жестоки въпроси
- не отвръщат, мълчат небесата.
Не стъпваме вече по пътеката боси
и Дявол обхожда земята.


ПОТЪВАНЕ

Как само потънах в очите й
като ключ във бездънната бъчва…
Не посмях да помилвам косите й
и защо ли сам се измъчвам?

Знам, че за мен не й пука,
за моите неуместни терзания.
На дните си ровя в боклука.
На съседа завиждам - пияния…

Завиждам, защото не мога
като него със гордо презрение
да осъждам всяка тревога
на забрава и заточение.

Да се смея над свойта Голгота,
в кръчмата да играя на карти.
Да ругая и стъпквам живота си,
да не бъда в никоя партия.

Не смачках душата - разтворих я
и не във кварталната кръчма.
Но това е тъжна история
и тя не се препоръчва…


БЕЗТЕГЛОВНОСТ

„Вися под слънцето…”
Владимир Стоянов

Вися под слънцето…
и сея семена,
ала поникват само плевели…
Брадясала е моята душа
от мрачни залези и мисли неузрели.

Как искам да се върна някъде… назад,
при утрото на пропиляната ми младост
и със онази недолюбена жена
да преоткриваме света - далеч,
далеч от днешната ни гадост…

Безсмислен блян и… глупава мечта.
Наясно съм, че няма пътища назад.
Завръщам се при свойта самота.
Вися… под слънцето.
Не зная докога.


ЖИВОПИС 1

Ръждиви мисли
затрупват мравуняка.

Мравките сънуват поле и зърно,
разлюбени цветя
и вятър в златна шума.

За останалото няма думи -
- пошушнати, крещящи или нарисувани…

Художникът единствен знае,
че мравуняк значи
глава на остарял наивник.

А мравките са само
неродени пеперуди.


ПОРТРЕТ 1

“Не снимай!” - казваш ти
и аз не те заснимам.
Ще бъдеш само спомен,
който трябва да изтрия.

Защото спомените не жълтеят,
пожълтява само фотографската хартия…

В очакване да литне птичето от обектива
косите ни сивеят…

И фотографът - старият лъжец,
убиец на годините,
усмихнато ръце потрива.


ЗАЛЕЗ

Дълбочината на небето
е
мухоловка
за устата на поета,
постеля
за умората на часовия,
проклятие
за слепия художник.

А гузното светило
скрито зад баирите -
какво е то?
Муха
удавена във галактично мляко?
загара
по лицето на войника?
или…
ръжда
върху иглата
закърпила пейзажа?


ВЪЗКРЕСЕНИЕ

Да, Възкресението бе неземна светлина.
Но преди него те разпънаха на кръста.
И колко обич трябваше на твоята душа
за да простиш на жадните за мъст.

Защо ли Господи, към Възвисения сме толкова жестоки?
Не му прощаваме, че е така недосегаем.
Къде лети - не искаме да знаем.
И тъй… затъваме…
затъваме в порока.


***

В памет на Емил Иванов

… И какво?…
Какво остава от поета?
Две тънки книжки, лунен прах.
Три ризи захабени от несрета
и виното разливано по тях.

О, не…
Не говорете за признание.
Тук истината е клошар сакат.
Поетите… си тръгват,
поемат във изгнание
за да са далеч…
далеч от този подъл свят.


НЕПОЗНАТИЯТ

Той ходи със прашни обувки и кръпка на вехтата дреха.
В очите му плаха усмивка наднича полека.
Накъдето обърне лицето си - натам и небето
светилото свое търкаля - да му грее и свети.

След обед присяда на ъгъла, кръстосва нозете,
пилее трошици до тях, но е тъй независим,
че птиците кацат до него и чакат додето
в сърцето на някой негодник припламне искрица.

Откъде е дошъл и защо е несретен?
И какъв ли е бил ако е бил в битието
на човеците слепи, злобни и клети,
устремени към някакъв сън мимолетен?

Той не иска пощада, милостиня не проси.
Обикаля площада самотен и бледен
и усмивката плаха със себе си носи,
за врабците е първи, за жените - последен.

Изглежда спокоен, но кръвта му ще кипне
ако някой прегази у него детето.
А когато към рая душата му литне
ще угаснат звездите и ще плаче небето.


ПОЧИВЕН ДЕН

Пак облича следобедът кърпени в дъното дънки, ревматично сако.
И се скита в градината и подритва ръждиво листо.
И загребват обувките песъчинки от пустия плаж.
Тотопунктът изпросва стотинки за своя тираж.

Недопушени фасове нижат горчива следа.
Котараци във пенсия ближат засъхнал мустак.
Боледуват бастунчета в уморени от старост ръце.
И бездомните кучета ръфат парчета небе.

Застрашителни истини гъгнат с транзисторен глас.
Женски упреци стискат ушите на кротък глупак.
И денят се навива във кипящо от нерви кълбо.
Мъкне бавно следобедът дънки, ревматично сако.

А в цветенцата есенни свети тревожен въпрос.
Господи, дай на несретника топла глътка живот.


ХЛАПЕТО

Изтлява животът
и житейската каша
все по-горчиво в устата сладни.
Предъвквам минутите,
но вселенската паша
е скрита в космически, тежки мъгли.

Защо все по ниското, по тъмни пътеки
душата саката се влачи, пълзи…
и тъй нависоко звезда непозната
изгрява с презрителни, хладни лъчи?

Аз крача по дъното
на мрачна несрета,
където заседнаха моите дни…
Но ето от ъгъла
на съседа хлапето
изтичва към мене и се смее
… с очи.


БАЛАДА ЗА ВИКТОР

В памет на Виктор Пасков

Отиде си писателят, отлитна
с криле полепнали от кал.
Сред черна завист първобитна
денят му бе узрял.

Кълвяха го суетни гъски
и алчните им жълти човки
обсипваха го с гнусни пръски,
плетяха медийни уловки.

Ала „невръстните убийства”
на недораслите палачи
не му разнищиха душата,
не смогнаха да я разплачат.

Далеч в космичните простори
лети, лети сега душата,
а долу, ниско над земята
мъгли, мъгли се влачат…


***
Сърцето - клюн окървавен
дълбае дънера на сивото спокойствие.
И все един и същ рефрен
върти бургията си в костите.

А времемерът-паяк мрежата плете…

Един заложник в примката на часовете
забравя, че е мравчица затворена
в часовника на вечните въпроси.


СЪБИРАМ ДИВИ КЕСТЕНИ

Събирам диви кестени с кварталните хлапета.
Усмивките ни есенни пътуват по небето.
Котаци съучастници се галят в коленете ни.
Сърдити минувачи настъпват ни ръцете.

Асфалтът шепне нещо на старите подметки.
Пияни буболечки във шепота се сплескват.
„Магнетът” на съседа задъхано припява.
Фасулът прегорял съседката вбесява.

Ветрец проскубан дърпа перата на врабците.
Работни мравки крият зрънцата от щурците.
В протритата касетка защо певецът вие?
Защо съседът скочи съседката да бие?

Събирам диви кестени с кварталните хлапета.
Усмивките ни есенни пътуват по небето.
Като листа на кестени животът си отлита.
Една обида дрипава чорапа ми разплита.


ПРИВЕЧЕР

По човешки залязва нечовешкото слънце
и новите бръчки на стария ден
са нотната стълбица, по която ще слезеш,
ще дотътриш крака, ще отпуснеш лице
във топлия скут на отколешна песен
за вехти несрети и несбъдната обич.

Ще препускат коне
с млада кръв - като вятъра,
ще преследват в галоп безумства красиви.
Ще хвърчи подир тях полудялото “някога”.
Ще се блъсне в гората на твоя живот.

Ще си спомниш градчето с рекичката малка,
където проходи мечтата ти синя.
Ще преминат край тебе всички приятели.
Ще помахат с крила хвърчилата им литнали.

И когато солта
от сълзата в окото ти
се превърне във тъничка бяла следа,
ще посипят листа твойта рана оголена
и ще приседне до теб вечерта…


РАЗХОДКА

На един поет

… И тръгнах…
с книжката във джоба
на прокълнатия поет.
Отнесла беше го прокоба
тъкмо в дванадесет без пет.

А по небето… по небето…
пълзяха облаци и сивота…
И сиво стенеше морето,
бучеше в моята глава.

Защо тъй сиво, тъй небрежно
изтичат сивите ми дни?
Къде сте вие безметежни,
останали без дъх мечти?

Къде потънахте, принцеси?
Днес принцовете… са бандити.
Напразно стискаше, поете,
ръцете си в юмруци свити…

Без време, ала и навреме
реши да се преселиш в гроба…
Не знам какъв е моят жребий,
но книжката ти нося в джоба.


МОДЕЛЪТ

на Радко Мурзов

Видях я…
Как развяваше коси!
И как… омайваха нозете й!
Златисторазлюлените вълни
политаха към раменете й.

Бе цялата поезия и свян…
Безсилна бе ръката на художника.
Не искаше игривият й стан
да спре дори за миг върху триножника.

Художникът бе влюбен…, но защо
захвърли той палитрата с бои?
Като ударено от гръм дърво
ръката му се вцепени.

Какво да стори?
Вместо към модела
зарея поглед във небето.
И без моливи, четки, цветове
започна да рисува…
Със сърцето.


КАРЛОВО

Вървя по калдъръма стар
и за духа си търся цяр…
Защо Балканът тъй се мръщи
на тези старовремски къщи?

Какъв живот кипял е тук!
Моми са любили овчари…
Но днес животът ни е друг.
Рушат се старите дувари.

Неспирно дървоядите работят
- прегризват те душата на дървото
и тия мили престарели порти
не спират напъна на злото…

И само… запустелите дворове,
лозниците, чимширите, цветята
сънуват изоставената ни История
и … пият…., пият…
въздуха на планината.


МАЙКАТА НА ЛЕВСКИ

Казват: гробът бил на Гина
на България средина..
Тази майка е родила
БЪЛГАРИН “със страшна сила”!

Беше с нас…,
но си замина
огорчен
синът на Гина…
Днес в езика на мнозина
липсва
думата
РОДИНА!

И… родът ни оскотял
тъй дълбоко е заспал,
че ще трябва глас свободен
да го стресне пак: “НАРОДЕ????”!


БЕШБУНАР*

на карловските хубавици,
една от които е жена ми…

Високи сини планини
- в подножието им момински стъпки…
Лица девичи призори
ще разцъфтят като уханни пъпки…

Поверие ми каза стар овчар:
“Недей да търсиш извор друг!
Ако си пил вода от Бешбунар,
съпруга ще намериш тук!”…

… Високи сини планини,
над тях небето от коприна…
В подножието им градчето спи.
Как безвъзвратно… младостта отмина!

———-

* Бешбунар: на турски означава “пет извора”;
местност над Карлово, в подножието на Балкана - бел. авт.


ОСЪВРЕМЕНЯВАНЕ НА ИДЕАЛИТЕ

Един десетгодишен хлапак се похвали:
- Любимият ми град е Ню-Йорк!
Попитах го: - Не си ли българин, бе момче?
Отговори:- Българин съм…, за съжаление…

Днес във градчето на Васил Иванов
младежите говорят на английски…
За тях е смехотворен идеалът му,
антика е духът му харамийски.

Мечтаят даже малките момчета
да отпътуват някъде в чужбина
- далеч от подбалканските полета
и по-далеч от думата родина.

Родината е много неприятна
и се римува със мизерия.
Републиката - „чистата и святата”
затъва в чуждоземската истерия.

Безродството е начин на живот,
мечтата - лъскавата лимузина.
Печалбата без труд и пот
е идеалът за мнозина…

Далече…, по-далеч - зад океана
животът е тъй бляскав, интересен…
Намръщено виси над нас Балкана.
Забравил е „хайдушката си песен”.


ЛЯТНА ВЕЧЕР КРАЙ ПАМЕТНИКА НА АПОСТОЛА

“Времето е в нас и ние сме във времето…”
В. Левски

Изтича времето, Апостоле,
червено - виното се лее.
Електронните часовници студено
фиксират слепите минути.

А старите будилници в музея
сънуват нещо в мрака на Историята
и посетителят немее
в очакване на Равносметката.

Кат чисти дрехи земният човек е скътал
за оня страшен час когато
ще го блъсне Ориста от Въртележката
и ще го отнесе далече…

Ала защо ти, Повелителко на живите,
допускаш в сметките ти да се бъркат,
ръцете дребни на страхливеца
голямото кормило да завъртат?

Виси пламтяща гилотина
над раменете на Живота ни
и нишката усуквана стотиците години
заплашва да се скъса…

За низки разпри тясна е земята ни,
тъй както тясно е семейното ни жилище,
къде ще закопаеме ковчежето със бисери
ако изчезнат пръст, трева, небе?

Къде да закопаеме телата си
ако изчезнеш ти, Родино?
Къде прокуждаме децата си?
Къде? В каква Чужбина?

Към други острови Животът ще заплува
и с него жилото отровно на омразата…,
но ето крясък на щастлива птица
крилото на кошмарите ми смазва.

И аз се сещам, че е лято,
че някой песничка се кани да запее,
че някъде блажено жаби крякат
и толкоз много искат да живеят…


УЛИЦА “СЕН-ДЕНИ”

На уличката Сен-Дени
посрещат ме безпътните жени
- история банална, много стара,
история тъй чужда на морала…

Историята на продажните жени,
ала звучи ми като музика класическа
Ти…, който се разхождаш тук - не ги съди!
Нима Париж е някаква идилия готическа?!?

Рисуваше ги тия жрици българин един,
рисуваше ги с толкова поезия…,
подписваше се с името Паскин
- стоя пред тез рисунки и немея!

Във тях тъй тъжно-весел е Париж
(ах, тази столица разгулна “на разврата”)…
Безпътните жени от Сен-Дени
- мадони са в картините му, не развратници…

В Париж… на уличката Сен-Дени
бездомна скита пак платената любов.
Несретнико, не я съди!
Отдавна знаеш… колко е суров животът!


МОСТОВЕТЕ НА СЕНА

почти по Жак Превер

Под Пьоти Пон, Пон Ньоф
и Моста Александър Трети,
под моста на Анри със враговете,
под още толкоз мостове красиви
промъква Сена своите води…

Тече… голямата река,
тъй както всичките реки
текат по грешната земя
и… мъкнат хорските съдби…

Тече си Сена - грижи няма…
Възпяли са я френските поети.
Тече - във себе си е взряна…
Тече и носи стиховете…
за наште мигове горчиви
и низостите
на Париж.


НОТР ДАМ

Какви огромни сводове
и колко фигури страдалчески
във камъка са издълбани….

Протягат своите ръце,
протягат празните си длани…

Под сводовете някакво кюре
със черна чанта и със шапка синя
с напевен глас повтаря и зове:

“Подайте, братя….
Моля…, дайте милостиня!”…


ПАНТЕОНЪТ

В Париж е болен Пантеонът,
пред срутване му е балконът.
Затуй служителят ме връща
със изискан маниер…

А исках, колко исках
да видя гроба на Волтер,
да пипна, с пръсти да докосна
и саркофага на Русо…

Едно бе само утешението ми - едно:
преди с тълпата да отмина
и да загърбя тази сграда,
показа нейната фасада
една любезна домакиня…

Там… може да се прочете:
“На великите мъже
- признателната им Родина!”…