Интервю с проф. д-р Асен Златаров

- Да ни кажете нещо за Пенчо Славейков - човека?

- Личността на Пенчо Славейков имаше, наистина, нещо изключително за нашата действителност. Той завладяваше тия, които се опознаеха с него, защото носеше едно съзнание и воля за изявяване, които веднага издаваха избраника.

За мисията на поета той имаше строго и високо схващане и вярно му служи. Неподкупен, прям, силен в доводи и верни установявания, той правеше на пръв поглед впечатление на суров и пренебрежителен към хората човек. А нищо по-невярно от това:

Пенчо Славейков бе нежен и сърдечен, но не обичаше да дава шаблонен израз на своите чувства, защото ненавиждаше мекушавостта; той бе до съвършенство съчетал силата с нежността и това го правеше така несвойствен за обикновените наши разбирания и представи между приятели и непознати.

Суровите и понякога драстични думи, които той я отправял, са у него израз на една болка, на едно желание да види хората около себе си по-достойни за името си. Защото той бе и културен бранник и ненавиждаше простащината и стадното безразличие. И затова той бе безпощаден към себе си: компромисът го ужасяваше, а евтиният успех му се струваше недостоен за скъпене и търсене.

- А как цените делото му?

- Може би Пенчо Славейков не постигна в пълнота това, което му се ревнеше да стори и за което той даде жадуваната картина в характеристиките на поетите от „На острова на блажените”, но и стореното от него е епоха в историята на нашето художествено слово, защото показа върхове, за които малцина преди Пенчо Славейков бяха подозирали.

И в епоса, и в лириката той ни остави неувяхващи в силата си и художествената им стойност образци, които завсякога ще бъдат гордост на българската книга.

Пенчо Славейков е първият у нас художник-поет, който постави канон и строга преценка за делото на поета и с право от него почва една нова струя в нашата везана реч: тя почна да се европеизира, без да изгуби националния си характер.

- А сравнен с Вазова?

- Вазов е по-одарен от Славейков поет - това е безспорно. Вазов е по-издълбоко свързан чрез огромността и разпространеността на творбата си с народа ни - и това е безспорно. Но Пенчо Славейков има, редом до Вазова, в Пантеона на българския дух, своето също така неоспорвано място.

И ако техните съвременници, поради кръжкови пристрастия, ги деляха и противопоставяха, то тия от следващите години - това вече поличава - не правят от имената им знаме за вражди, а еднакво умеят да ги скъпят, да им се радват и да се гордеят с тях. И не виждате ли, че в Пантеона в Париж са поставени в една ниша саркофазите на Виктор Юго и на Емил Зола!

У нас това е много и лесно. Нека младите четат и се вживяват в това, което големите представници на българския народ дадоха като образец за силата, блясъка, хубостта и творческите възможности на езика ни.

Само така ще се отблагодарим за оня велик дар, който те ни оставиха. Дрязгите, които съпътствуват приживе всяко голямо име, умират и се забравят, за да остане само незибленото, трайното, което творческият дух оставя за вечен спомен, за назидание, за гордост и за съкровен празник.

——————————

в. „Литературен час”, 19.06.1935 г.