Евгений Баратински

превод: Татяна Любенова

ЕСЕН

1.

Септември е! Забавя своя изгрев
и с хладен блясък слънцето трепти,
лъчът му в огледало водно люшка се
и вероломно златен той блести.
Мъглата сива в хълмите се стеле.
В роса потъват всички равнини;
корони кичести на дъбове жълтеят,
на трепетликата листец червен гори.
Замлъкнали са гласове на птици звучни,
безмълвен е лесът, а небесата са беззвучни!

2.

Септември е! И вечерта към нас
пристъпва. Над полята, планините
студът разхвърля вече в ранен час
сребристите бродерии на дните.
Събужда се дъждовният Еол;
пред него хукват праховете летни,
горичка люшка се и вие, всеки дол
покрива се с листата и отлитнали.
А по небето облаци се стичат,
реката тъмна и запенена изтича.

3.

Прощавай ти, сияние небесно!
Прощавай ти, природна красота!
Вълшебен шепот пълни лесовете
и златолюспеста е тихата вода!
Минутен сън от лятото разнежено!
А в оголелите гори ехти
секира на дървар, тревожеща,
и скоро, щом във снежно заблести,
зимният лик на хълмове, дъбрави,
потокът заледен ще отрази.

4.

А селянин, свободен от дела,
годишен плод на своя труд събира;
в копни натрупал косена трева,
със сърп в ръка, той към полето свива.
Играе сърпът. Над ожънати бразди
се трупат снопи на копни блестящи
или се точат край стърнищата, в коли,
под тежкото им бреме скърцащи,
и хлебните камари, сякаш златен град,
издигат се край селските къщя.

5.

На селско, свято тържество, са дни!
И снопите, натрупани, димят,
въртят се воденични камъни
и мелниците оживяват с тях.
Ти идвай, зимо, дните ти сурови
орачът ще посрещне с благини,
със топлинка във къщичката своя,
със хляб и сол, и биричка дори.
Ще вкуси той без грижа в този ден,
на своя труд плода благословен.

6.

А ти, когато стъпваш в есента на дните,
орач на жизненото си поле,
когато с цялата си благост, сита
съдбата земна се яви пред теб;
когато и браздите ти житейски,
на битието награждаващи труда,
да ти дадат, се готвят, плодовете
и скъпа, жътвата съзрява пак
и в зърното на мисълта ти сбираш
съдбите людски, висините стигащ, -

7.

дали си като селския човек богат?
И ти си сял с надежда като него;
и ти си чакал дните на награда,
и в златни сънища си я лелеял…
Любувай им се и гордей се с тях!
Пресмятай своите владения!…
Уви! Към страстите, мечтите и труда
ти си натрупал толкова презрение,
язвителност и срам, неотразими
на твоята Душа заблуди и обиди!

8.

Въздига се денят и си наясно
със дързостта на младост лековерна;
с изпитаната дълбина ужасна
на людските безумства лицемерни.
Ти, някога, на увлечения приятел,
търсач и пламенен благожелател,
цар на мъглите бляскави - а изведнъж
на дебрите безплодни съзерцател,
в тъгата си самотен, чийто смъртен стон
едва е задушен от гордостта ти.

9.

Но ако остър, негодуващ вик,
но ако вопъл на тъга велика
избликне от сърдечни глъбини,
напълно тържествуваща и дива, -
до костите, сред своите забави,
потръпнала би ветрената младост.
Играещият младенец, разплакан,
играчката си би изпуснал, радост
от челото му би изчезнала навек
и приживе би бил умрял човек!

10.

Зови сега на празник честен всички!
Побързай ти, стопанин щедър!
Кани и настанявай гостите на пир -
тъй хитроумен, духовит и ведър!
Дали със лакомствата носи им утеха!
С какво разнообразие сега
привлича той!…Ала вкусът един е
и, като гроб, за хората е страшен;
седни там сам и помен направи
за радостите земни на душата си!

11.

Какво, след туй, във твоите гърди
ще се излее озарение,
наместо мислите и чувствата, и ще реши
последното вихродвижение -
и нека в тържеството си, насмешлив,
ум безполезен, на сърцето трепета
да усмири и с жалбите напразни
да задуши той късния му шепот;
и ще приемеш ти като имане тук
от опит дар - душата умъртвяващ студ.

12.

Или, отърсвайки виденията земни
със порива на скърби животворни,
пределите и виждайки безмерни,
брега цветущ, отвъд мъглите морни,
страната на отплатата; на сънищата благовестни
предоверявайки се с чувство обновено,
в метежните, на битието, гласове,
във този химн велик и примирен;
внимаващ, като арфа, чийто строй,
високопарен, ала за тебе непонятен той, -

13.

пред промисъла оправдан ти ниско
ще коленичиш със признателно смирение
и със надеждата си безгранична,
и със разбиращото утоление, -
знай, същността си вътрешна вовеки
на глас не ще продумаш ти
и саждите на суети житейски
с познанието си не ще дариш;
знай, в планината или във дола,
нам на земята не за нея дадена е тя.

14.

И ето, буйно ураган се носи,
в гората се надига говор шумен,
и океанът пени се и люшка,
и блъска се вълна безумна;
тъй на тълпата от ума ленив,
от сънищата му извира
глас, грозен глас, вестяващ обща мисъл
и звучен отзив в нея той намира,
но няма да намери отзив тази дума,
с която страстите си земни пропътува.

15.

Макар, извършвайки погрешен полет
и ненамираща обратно друма,
звезда небесна в бездна да потъва;
макар да я заменя друга;
земята тази загуба не ще прозре,
ухото на света не ще пищи
от воя див на нейното падение,
защото във ефирни висини,
на нейните сестри, новороден, светликът е,
и ги приветства пак възторжено небе!

16.

Пристъпва зимата и голата земя
потъва в лисините от безсилие.
И радостно блестящите поля
със класовете златни в изобилие,
живот и смърт, богатство, нищета -
лицата на изтеклата година
ги изравнява снежна пелена,
еднообразието ги покрива -
такъв светът пред теб е отсега,
за тебе бъдна жътва няма там!

——————————

ИЗ “ОСЕНЬ”

1.

И вот сентябрь! замедля свой восход,
Сияньем хладным солнце блещет,
И луч его в зерцале зыбком вод
Неверным золотом трепещет.
Седая мгла виется вкруг холмов;
Россой затоплены равнины;
Желтеет сень кудрявая дубов,
И красен круглый лист осины;
Умолкли птиц живые голоса,
Безмолвен лес, беззвучны небеса!

2.

И вот сентябрь! И вечер года к нам
Подходит. На поля и горы
Уже мороз бросает по утрам
Свои сребристые узоры.
Пробудится ненастливый Эол;
Пред ним помчится прах летучий,
Качаяся, завоет роща, дол
Покроет лист ее падучий,
И набегут на небо облака,
И, потемнев, запенится, река.

3.

Прощай, прощай, сияние небес!
Прощай, прощай, краса природы!
Волшебного шептанья полный лес,
Златочешуйчатые воды!
Веселый сон минутных летних нег!
Вот эхо в рощах обнаженных
Секирою тревожит дровосек,
И скоро, снегом убеленных,
Своих дубов и холмов зимний вид
Застилы ток туманно отразит.

4.

А между тем досужий селянин
Плод годовых трудов сбирает;
Сметав в стога скошенный злак долин,
С серпом он в поле поспешает.
Гуляет серп. На сжатых бороздах
Снопы стоят в копнах блестящих
Иль тянутся вдоль жнивы, на возах,
Под тяжкой ношею скрыпящих,
И хлебных скирд золотоверхий град
Подъемлется кругом крестьянских хат.

5.

Дни сельского, святого торжества!
Овины весело дымятся.
И цеп стучит, и с шумом жернова
Ожившей мельницы крутятся.
Иди, зима! На строги дни себе
Припас оратай много блага:
Отрадное тепло в его избе,
Хлеб-соль и пенистая брага;
С семьей своей вкусит он без забот
Своих трудов благословенный плод!

6.

А ты, когда вступаешь в осень дней,
Оратай жизненного поля,
И пред тобой во блогостыне всей
Является земная доля;
Когда тебе житейские бразды,
Труд бытия вознаграждая,
Готовится подать свои плоды
И спеет жатва дорогая,
И в зернах дум ее сбираешь ты,
Судеб людских достигнув полноты, -

7.

Ты так же ли, как земедел, богат?
И ты, как он, с надеждой сеял;
И ты, как он, о дальнем дне наград
Сны позлащенные лелеял…
Любуйся же, гордись восставшим им!
Считай свои приобретенья!…
Увы! К мечтам, страстям, трудам мирским
Тобой скопленные презренья,
Язвительный, неотразимый стыд
Души твоей обманов и обид!

8.

Твой день взошел, и для тебя ясна
Вся дерзость юных легковерий;
Испытана тобою глубина
Людских безумств и лицемерий.
Ты, некогда всех увлечений друг,
Сочувствий пламенный искатель,
Блистательных туманов царь - и вдруг
Бесплодных дебрей созерцатель,
Один с тоской, которой сметный стон
Едва твоей гордыней задушен.

9.

Но если бы негодованья крик,
Но если б вопль тоски великой
Из глубины сердечныя возник,
Вполне торжественный и дикой, -
Костями бы среди своих забав
Содроглась ветреная младость,
Играющий младенец, зарыдав,
Игрушку б выронил, и радость
Покинула б чело его навек,
И заживо б в нем умер человек!

10.

Зови ж теперь на праздник честный мир!
Спеши, хозяин тороватый!
Проси, сажай гостей своих за пир
Затейливый, замысловатый!
Что лакомству пророчит он утех!
Каким разнообразьем брашен
Блистает он!…Но вкус один во всех
И, как могила, людям страшен;
Садись один и тризну соверши
По радостям земным твоей души!

11.

Кокое же потом в груди твоей
Ни водворится озаренье,
Чем дум и чувств и разрешится в ней
Последнее вихревращенье -
Пусть в торжестве насмешливом своем
Ум бесполезный сердца трепет
Угомонит и тщетных жалоб в нем
Удушит запоздалый лепет,
И примешь ты, как лучший жизни клад,
Дар опыта, мертвящий душу хлад.

12.

Иль, отряхнув видения земли
Порывом скорби животворной,
Ее предел завидя невдали,
Цветущий брег за мглою черной,
Возмездий край, благовестящим снам
Доверясь чувством обновленным,
И бытия матежным голосам,
В великом гимне примиренным,
Внимающий, как арфам, коих строй,
Превыспренний не понят был тобой, -

13.

Пред промыслом оправданным ты ниц
Падешь с признательным смиреньем,
С надеждою, не видящей границ,
И утоленным разуменьем, -
Знай, внутренней своей вовеки ты
Не передашь земному звуку
И легких чад житейской суеты
Не посвятишь в свою науку;
Знай горняя иль дольная, она
Нам на земле не для земли дана.

14.

Вот буйственно несется ураган,
И лес подъемлет говор шумный,
И пенится и ходит океан,
И в берег бьет волной безумной;
Так иногда толпы ленивый ум
Из усыпления выводит
Глас, пошлый глас, вещатель общих дум,
И звучный отзыв в ней находит,
Но не найдет отзыва тот глагол,
Что страстное земное перешел.

15.

Пускай, приняв неправильный полет
И вспять стези не обретая,
Звезда небес в бездонность утечет;
Пусть заменит ее другая;
Не явствует земле ущерб одной,
Не поражает ухо мира
Падения ее далекий вой,
Равно как в высотах ефира
Ее сестры новорожденный свет
И небесам возторженный привет!

16.

Зима идет, и тощая земля
В широких лысинах бессилья,
И радостно блиставшие поля
Златыми класами обилья,
Со смертью жизнь, богатство с нищетой -
Все образы годины бывшей
Сровняются под снежной пеленой,
Однообразно их покрывшей, -
Перед тобой таков отныне свет,
Но в нем тебе грядущей жатвы нет!

1836 - 1837 г.