Красин Химирски

Българо-грузинските отношения датират от дълбока древност. И двете страни са разположени около Черно море, известно в древността като Евксински понт. Очевидно е, че морето не разделя, а тъкмо обратното - обединява нашите страни.

ОРФЕЙ - ПЪРВИЯТ БЪЛГАРИН, ПОСЕТИЛ ДРЕВНА КОЛХИДА

Тракийските царства имат дълга история, предшестваща Египетските царства и Древногръцката цивилизация. Балканите са родина на многобройни тракийски царства, достигнали в своето развитие високо цивилизационно ниво.

Тракийското наследие е очевидно и живо в съвременна България, където има над 60.000 тракийски могили - гробници на тракийски царе, князе и благородници. Варненското Халколитно съкровище доказва, че е създадено преди шест и половина хилядолетия.

Когато изучаваме историята на древна Тракия изследваме не само историческите артефакти и съхранени архиви, но също така и древните легенди. Днес вече е признато, че повечето легенди имат исторически корени.

Според гръцкия историк Херодот “Тракийският народ след индийския е най-голям. Ако той се обединеше под един господар и ако бе единен, той би бил непобедим и много по-силен от всички народи….”

Тракийските воини са участвали в Троянската война (около 1200 г. преди н.е.) на страната на троянците. Омир в епическата поема „Илиада” описва храбростта на тракийските воини, буйните им бели им коне и бойните им колесници от злато и сребро, които те умело управляват.

Орфей е най-великият певец, поет, музикант на древността. Когато Орфей пеел и свирил на златната си лира не само хората и животните, но камъните и дърветата приближавали да го слушат.

Той е поканен от Язон, който познава уникалните му умения и таланти, за член на екипажа на кораба „Арго” в пътуването за Златното руно до Колхида (съвременна Грузия).

Орфей доказва своя талант, когато корабът преминава край три малки острова, където живеят сирените - наполовина жени, наполовина риби. Песните на сирените били причина за много корабокрушения и за смъртта на много моряци.

Орфей надпява сирените и спасява екипажа от надвисналата опасност. Аргонавтите достигат Колхида. С помощта на дъщерята на царя Ает - Медея, влюбена в Язон, получават Златното руно.

На връщане Орфей среща Евридика в Родопите и се влюбва в нея. Според легендата Евридика умира ухапана от отровна змия. Орфей подкупва с песента си лодкаря Харон, който го прекарва в подземния свят.

Там той среща Евридика, но нарушава уговорката да не се обръща назад, докато не я изведе в света на живите. Зарадван, че вече вижда красотата на горния свят, той се обръща и я изгубва завинаги.

Велики поети, художници, композитори от всички епохи се вдъхновяват от легендата на Орфей и Евридика и създават свои гениални творби. Големият мореплавател Тим Северин през 1984 г. повтаря похода на аргонавтите от Гърция до Грузия на построен по древния модел на „Арго” кораб.

ПРАБЪЛГАРИТЕ - СЪСЕДИ НА ДРЕВНА ГРУЗИЯ

Прабългарите са от индоевропейски произход. Според една от хипотезите те идват от Североизточен Афганистан и са свързани с иранската народност. Древната Балара се споменава десетки пъти в древния индийски епос „Махабхарата” като граничeща с Индия държава.

Няколко века преди н.е. от планината Имеон (Хиндукуш и Памир) прабългарите преминават в монголските степи, северен Китай и се отправят към Кавказ.

Според бащата на арменската историография Мовсес Хоренаци и ранно средновековния трактат „Ашхарацуйц” първите прабългари се появяват в Кавказ още през II в. след н.е.

По молба на арменския цар голяма българска конница под предводителството на Вънд преминава през Кавказкото плато и се участва в сражения с персите. Те се установяват в района Вананд, който днес се намира в Източен Анадол в съвременна Турция.

Първата европейска държава на прабългарите според Именника на българските владетели е основана от кан Авитохол през 165 г. от н.е. В началото на 7 век кан Органа и кан Кубрат обединяват различни прабългарски племена в Конфедерацията Велика България със столица Фанагория в Северен Кавказ.

В течение на десетилетия Старата Велика България поддържа мирни добросъседски отношения с Византийската империя. След смъртта на хан Кубрат и нашествието на хазарите Старата Велика България се разпада и прабългарският народ е поделен между петте сина на великия кан.

Алцек се отправя през Панония в Северна Италия. Кхубер отвежда своя народ към Западните Балкани в днешна Македония.

Котраг достига Средна Волга, където създава Волжско-Камска България (днешните Таатрстан, Чувашия и Башкирия).

Бат Бан решава да остане на място и временно се признава за васал на хазарите.

Кан Аспарух прекосява Дунава и основава първата Българска държава на Балканите.

ИЗТОЧНОТО ПРАВОСЛАВИЕ - ВАЖЕН ЦИВИЛИЗАЦИОНЕН ФАКТОР ЗА БЪЛГАРИЯ И ГРУЗИЯ

Грузия приема христианската вяра още през 4 век н.е. по време на управлението на царица Мириам. България прави този важен цивилизационен избор през 864 г. по време на царуването на Борис I. Същевременно приемането на християнството оказва влияние върху развитието на богатите културни традиции и образованието на нашите народи.

През 1083 г. по време на византийския император Комнин I грузинските братя князе Григол и Абас Бакуриани основават в Бачково Петриционския манастир (Petritsonis Monastery), днес Бачковският манастир „Успение Богородично”.

Първоначалното наименование Петриционски идва от гръцкия вариант на местността Петрички, където е построен манастира. Братя Бакуриани са князе от рода Багратиони - една от най-влиятелните царски фамилии в Грузия.

Княз Григол Бакуриани е удостоен с титлата севаст във Византиийската йерархия и му е поверено командването на Западните византийските войски и поста губернатор на Родопите.

В архитектурата на манастира се съчетават византийски, грузински, арменски и български традиции. В течение на повече от три века до падането на България под турско иго манастирът е един от най-значителните източно-православни центрове в Европа.

Тук работи и твори видният грузинският философ Йоан Петриций от XI и XII в. известен с преводите и коментариите си към произведенията на Платон, Аристотел, Прокъл и др. Тук работят много гръцки и български книжовници.

За организацията и живота в Бачковския манастир можем да съдим от оцелелия в превод на грузински Типикон (Устав). Освен от Григол Бакуриани, Типиконът е подписан и от Ерусалимския патриарх Евтимий, който в този момент гостува в манастира.

Към манастира е създадена и Семинария, в която първоначално се обучават 50 монаси грузинци и арменци. Много семинарии могат да се гордеят с изучаваните в Бачково предмети - религия, математика, история и музика.

От първоначалните сгради на манастира до наши дни е оцеляла Костницата, в която са запазени образите на основателите на манастира. Там е зографисан и образът на българския цар Иван Александър, който е покровител и ктитор на манастира. С течение на времето в манастира живеят гръцки и български монаси.

Грузинското наследие в манастира е очевидно и днес. От Грузия през 1311 г. е донесена иконата Света Богородица Елеуса /Умиление/. Върху сребърния кръст на главната църква в манастира има изписан на грузински надпис: „Никога не се предавай”.

Григорий Вански е първият игумен в манастира. Абас Бакурини, който се занимава с осигуряването на необходимите средства и строителството, почива преди да е завършен строежът и в изпълнение на неговото завещание е погребан в самия манастир. Княз Григол Бакуриани загива в битка с печенегите и място на неговото погребение не е известно.

След падането на България под турска власт тук е заточен и работи до края на живота през 1404 г. си основателят на Търновската литературна школа патриарх Евтимий.

В Бачковския манастир е погребан и първият патриарх след възстановяването на българската патриаршия1953 г. академик Кирил.

Манастирът играе важна роля в епохата на българското възраждане. Няколко години тук работи видният български художник Захари Зограф, който изписва стотици образи в молитвените домове.

Музеят към манастира съдържа богата историческа колекция от старинни икони, манускрипти, монети и др. Тук се намира и мечът на водача на Третия кръстоносен поход Фридрих Барбароса, който е част от богатото му дарение на манастира.

Бачковският манастир е включен в списъка на Световното културно наследство на ЮНЕСКО.

РУСКО-ТУРСКАТА ОВОБОДИТЕЛНА ВОЙНА ОТ 1877-1878 г. И УЧАСТИЕТО НА ГРУЗИНСКИ КОНТИНГЕНТ В НЕЯ

Априлското въстание е връхна точка на национално-освободителното движение в България. Публикациите в руската, европейската и американска преса за жестокото му потушаване от турска редовна войска и башибозук намират значителен отзвук сред световната общественост.

В Руската империя започва голяма кампания за събиране на средства за оказване помощ на поробените православни българи.

Посолствата на великите сили изпращат Комисия да установи турските зверства при потушаването на въстанието, в която участват американският кореспондент Джанюариъс Макгахан, дипломатът от Руското посолство в Истанбул княз Алексей Церетели и американският консул Юджин Скайлър.

Декемврийската конференция от 1976 г. на Посолствата на великите сили в Истанбул изпраща демарш до турския султан с предложение за реформи и предоставяне известна автономия на покорените балкански народи, отхвърлен от султана.

Русия приема стотиците хиляди бежанци от покорена България.

На 24 април 1877 г. Русия обявява война Турция и руските имперски войски навлизат в румънска територия. Във войната е се включват великите сили, освен княжествата Румъния и Сърбия. Войната се води на два фронта - Балканския и Кавказкия.

На 18 май 1877 в гр. Плоещ на Българското опълчение е предадено Самарското знаме, първоначално предвидено да бъде връчено на участниците в Априлското въстание.

От Кавказ във войната участват два дивизиона. Терският Ингушетски отряд е изпратен в Одеса. Вторият дивизион от Осетия е в състава на Владикавказкия Казашки полк и I бригада на Кавказката Казашка дивизия и участва в сражения под командването на ген. майор М. Скобелев, ген. лейтенант Й. Гурко, ген. майор Н. Столетов и ген. лейтенант Ф. Радецки.

Във военните действия в България участват около 2000 осетинци. Те освобождават Правец, Годеч, Пловдив, Ловеч, Габрово, бият се срещу турците в обсадения Плевен.

Руският посланик в Константинопол Граф Игнатиев изпраща секретаря на посолството княз Алексей Церетели за консул в Одрин, а по-късно - в Пловдив. Той спасява много български патриоти от турските преследвания, включително и Райна княгиня.

Когато започва Руско-турската война, той участва непосредствено в бойните действия. Бие се при освобождаването на Габрово, както и в боевете на Шипка.

В боя при Стара Загора проявява истински героизъм майор Константин Челиашвили / К. Чиляев/. Той е заместник на капитан Калитин, пронизан от турските щикове и спасява Самарското знаме. Проявявайки изключителна храброст майор Челиашвили, убива шестимата обкръжили го шестима турци и се оттегля заедно с отряда си към Шипка.

На Шипка майор К. Челиашвили ръководи оредялата Трета Опълченска дружина срещу 35-хилядния турски аскер. В решителната битка на 11 август 1877 г., когато свършват амунициите, камъните и дърветата, майор К.Челиашвили се изправя пред турските куршуми , обръща се към защитниците с прочувствени слова и запява „Шуми Марица…”

Песента е подхваната от всички защитници, които в този върховен миг започват да хвърлят срещу настъпващите турци телата на убитите войници и опълченци.

Уплашени от невижданото действие, където заедно с живите се бият мъртвите, турците отстъпват в ужас с викове „Аллах”.

Привечер пристигат изпратените от ген. Радецки две сотни казаци и взвод планинска артилерия и проходът е спасен. След войната храбрият майор пише спомени, останали неизвестни у нас.

В боевете за освобождаване на редица градове в Северна България участва отрядът на генерал княз Александър Имеретински. Признателният Ловеч е поставил негов паметник на централно място в града и е нарекъл една от главните улици с името на прославения герой.

Николай Караев /Дудаев/, който се включва във войната като обикновен войник, мродбезднмие изпълнява редица специални разузнавателни мисии на ген. Столетов в райна на Стара Загора.

На 3 март 1878 г. след падането на Плевен, Осман паша предава сабята си в знак на капитулация. Скоро след това е подписан Сан Стефанският мирен договор и многострадална България получава своята независимост.

Със същия мирен договор през 1876 г. получава независимост и Аджария, която се включва в Грузия в състава на Руската империя.

Над 400 грузински участници в Руско-Турската война са наградени с руски военни ордени и отличия. Наред с посочените по-горе герои сред тях са и И. Амилахвари, Д. Чхеидзе, Чавчавадзе, Натишвили, Панчулидзе, Кавтарадзе, Туманишвили, Гуриели, Гогуадзе, Егадзе, Шервашидзе, Таварткиладзе.

След завръщането си от войната грузинските участници в течение на десетилетия правят ежегодни възпоменателни срещи.

Признателна България е благодарна на своите освободители. Имената на героите от Руско-турската война носят връх Столетов, гр. Гурково, Скобелев парк в Плевен, с. Граф Игнатиево и с. Церетелево в Пловдивска област, с. Радецки в Старозагорско и др. От 1907 г. в центъра на София се издига паметникът на Цар Освободител Александър II.