Интервю на Лияна Фероли

Виолета Бончева е поет, писател и преводач от испански език, родена е в Стара Загора. Има публикувани 9 авторски книги с поезия и проза, две от които двуезични  и още 4 в превод от испански. Носител е  на национални и международни награди /САЩ, 2003/, /Кралство Испания, 2004 г./. Номинирана за голямата награда на Саламанка, Испания,  за неиздадена книга с поезия, написана на испански език измежду 520 участници, 2017 г. Носител на наградата „Николай Лилиев” /2013 г./, член на СБП от 2003 г. Част от нейните творби са преведени на испански, английски, френски, шведски, португалски е други езици, публикувани и в Латинска Америка, Испания, Швеция, Франция и др. Дипломиран преподавател по испански език.

- Вили, да започнем разговора с посланието в стихотворението ти, дало заглавие на книгата, за която беше номинирана наскоро за голямата награда на конкурса в Испания „Пилар Фернандес Лабрадор”, за неиздадена книга с поезия на испански език:

Понеже никога не си докосвал девствен пясък -
ела насам
и с ходилата си почувствай
пулсирането на пространствата
над залива като стъкло,
скованата му леност раздвижи
кръстосай моята посока
под гаснещия купел в небосвода
и плувай заедно със мене под водата,

зениците си нека да промием,
за да изчезнат всичките мъже,
замрежени случайно в погледа ми

и всичките жени,
заради които
все още
си
красив.

Та, всеки търси девството - самородното, неповторимото. И в изкуството ли е постижимо?

- Чрез изкуството всичко е постижимо. По-важното е да успееш да откриеш девствен път през неговите дебри, защото ако тръгнеш по отъпкани пътеки, ти ще останеш неоткриваем и незабелязан, от което следва, че ще бъдеш и „несподелен”.

Важното е да уловиш своя божествен лъч и да вървиш след светлината му, докато над теб плават звездните галактики, достижими само чрез твоето перо, чрез четката на художника и силата на музиката. Изобщо, всичко, което компонира нашия духовен свят, провокиращ носталгия по корените на далечното ни начало…

- Преводът ти на книгата на Астрид Фухеле, „Вътрешен глас” е  несъмнено голямо събитие, не само за автора и преводача,  а преди всичко за читателската публика. За теб тя ознаменува висок старт за 2017 г. Имаше ли същия късмет и през 2016?

- Определено, повече от успешна година бе за мен 2016, през която като автор и преводач участвам в 8 книги и антологии, публикувани на книжен носител: на Мануел Орестес Нието /Панама/ с две издания; Ингрид Валенсия /Мексико/; Хосе Пулидо Навас /Испания/… Следват антологиите: „Разговори с приятели” /Полша/; „Не на примирението”/Испания/; „Антология за пеперудата” /Колумбия/; „Годишен календар”/Чили/.

- Религия на жертвоприношението ли е личностния път на преводача, нещо, като убежище и причастие, като най-безкористно посвещение?

- Може би последното - най-безкористно посвещение… Защото в основата на това посвещение е стремежът да преоткриваш света чрез друг автор и да го споделиш.

Това е волята да търсиш и да се наслаждаваш на неща, които са ти убягнали, да промениш, да обогатиш и отношението си към тях, да ги преосмислиш и допълниш. Това е стремежът и желанието да направиш една друга култура достъпна и близка, ценена и предпочитана.

Думата „причастие”, отнесена към преводаческата дейност, е находка, защото преводачът наистина трябва да  бъде максимално обективен и да мобилизира таланта си до степен такава, че да не навреди в никакъв случай на оригиналния текст - дори напротив - да го направи разбираем, да не го лишава от блясъка на неговата първоначалност, да остане той  художествено целокупен и устойчив във времето. Това се постига и чрез духовната близост между творците, родена в свързващия ги текст …

- Да попитам с поетичния език на Фухале - стига ли до хоризонта линията на творческото пътуване, преминаващо през нощните съсиреци на мрака, сълзите, тъгата и тлеещите в кръвта въглени, през забулената в мистика и умираща в агония ненаситност и жадност за безсмъртие?

- Творческото пътуване е eдна от съществените причини за себеотдаването в тази посока. Навлизането в други мисловни пространства, в които да откриваш различни, нови  конфигурации от образи и метафори, те прави несъмнено щастлив пътешественик в един различен свят.

В него можеш да откриеш неочаквани контрапункти за всяко предишно твърдение, що се отнася до заобикалящата реалност и процесите, които продуцира тя.

Всяка творба отваря свой, нов хоризонт и пътуването към него преминава през чувството за прероденост. То дава мощен тласък на енергията, която чрез „новия” смисъл на думите се опитва да достигне хоризонта на вътрешната удовлетвореност.

Жадност за безсмъртие  - не точно, може би, защото с безсмъртието разполага единствено времето…

- Една огромна, мистична метафора за предизвестената агония на днешния свят, е „Вътрешен глас” на Астрид Фухеле, но тя е и един кръст за „нозете на паметта”. Тежи ли той на днешните хора или им помага да се извисят?

- Книгата на Астрид Фухеле е една драматична, оригинална, завършена творба, която следва кръговото движение на виталния цикъл. Всяка дума в нея е сякаш искра, която свисти под мрачния покров над душата и сама образува пролуки за светлината, нахлуваща  под него, направлявана от интуитивността на лирическата  единица.

Мистерията идва от това, че още съвсем в началото читателят неусетно се идентифицира с централния образ - той сякаш открива себе си в драматичните цикли на този шеметен разказ за предизвестената агония на света, белязан с алчна ненаситност, потънал някъде дълбоко в съсиреците на мрака и в жаждата за безсмъртие…

А нозете на паметта са двигател на световете, защото чрез тежкия кръст на мощни преображения, гравирани в нейната невидима материя, ускоряват приемането на идеята за коренна промяна и стремеж към съвършенство.

Колкото до това - дали тежи на днешните хора кръстът на „нозете на паметта” - и да, и не. На осъзнатите ще им тежи и ще ускорят промяната, за да облекчат тази тежест за идните поколения, за които всеки трябва да чувства загриженост.

- От къде идва тази обреченост, този нероден полет в „объркания живот” - сянка на безумие? При Астрид Фухеле временното му угасване и погребение, сякаш е и едно предусещане за безсмъртие…

- Тази обреченост, според мен, е резултат от натрупания опит и вродената интуитивност на твореца, от дългото съзерцание на забавеното и мъчително движение в правилната посока, което обхваща всичко, в това число и упадъчните форми на индиферентността, и игнорирането от спиралата  на еволюционния устрем.

Това е една експлозия от непримиримост и вътрешен бунт, който е в състояние да придава друг заряд на думите, които сякаш прочитаме за пръв път.

Да, би могло да се кажа, че  това е погребението на предизвестената гибел на отхвърлената алтернатива, която е само една-единствена - вселенска, всеопрощаваща и омиротворяваща  любов…

- Толкова ли е тъжно това поетично житейско пътуване на Фухеле, в което мъртвото освобождава живото. Има го и при Гьоте или и тъгата може да стане апотеоз на надеждата, вечно живата?

- Като читатели - ние не можем да знаем нищо за личния живот на Фухеле, но ако я идентифицираме със сюжетния образ - той е драматичен и разтърсващ.

Основният тон в „декора” на произведението е пепеляво-огнен, цвят, сякаш изтръгнат от последните талази светлина от гаснеща жарава.

Той властно владее фона на творбата и ни заставя да се потопим в него изцяло, помага ни да съпреживяваме пълноценно.

Що се отнася до Гьоте - не бих се наела да съпоставям и тълкувам този гениален творец, но във връзка с нашия  диалог, ми идва на ум за дълбоко философската творба „Фауст”, в която са съпоставени Доброто и Злото -  Фауст и Мефистофел, този двойствен образ - двигател на всяко развитие.

Доброто като създава порядък, съвършенство, като го вгражда и консервира в бъдещето. А злото, като непрекъснато разрушава, да подпомага доброто да не залинява и да стимулира неговота темпоралност.

Пък и читателят би бил безкрайно съкрушен, ако авторът не дава доловими знаци на надежда…

- В поезията на испаноговорящите има особен синтез между смъртта и мъдростта, някакво усещане за карнавал на душите. От къде идва това?

- Такива повеи има и в латиноамериканската поезия и това я прави енигматична, доста сложна, като тази на перуанския поет Сесар Вайехо.

Създадена е школа за изследване на неговото поетично творчество, което в последния половин век е оказало съществено влияние върху поезията в световен мащаб.

Може би това е далечният шепот, който се долавя  чрез кръвта на дедите, който, ако бъде последван, извежда на пътя към мъдростта.

Но всеки от нас сам ще го извърви и ще направи откритията, които да го накарат да опознае себе си и да се възползва от мисията си в земния свят, за да стане той част от смисъла.

Карнавалното усещане идва от зададената теза, че зад всяка маска има действителен персонаж, който временно може да играе някаква роля за света и за себе си, но никога не може да остане неразпознаваем за смъртта.

Защото смъртта е тази, която отключва продължението, а именно то прави цикъла завършен. В една от своите поеми, мексиканският поет и Нобелов лауреат, Октавио Пас, пише:

А удоволствието да накараш смъртта да изпърха
с въображаеми крила,
и дългата нощ, преминала
в извайване
на моменталното тяло на мълнията,
и любовната нощ - висящ мост
между този живот и другия…

- Вилнеещият днес с пълна сила огнено-пясъчен ураган ще прероди ли пустинята на живота? Мястото на словото, което винаги е било в началото в това възкръсване? Приближава ли това време?

- Пустинята винаги ще се преражда там, където стигат унищожителните пламъци  на игнорантството, безчувствеността, нихилизма и невежеството.

Пустините са безплодни, в тях се раждат само миражи, а оазисите са места, до които стигат онези, осъзнали, че земният живот  без вода и звезди е невъзможен…

А словото е самото сбъдване - то е благодатния рог, от който струят искрите на вярата, надеждата, любовта и състраданието… За да разберем дали скоро ще настъпи това време - трябва да се огледаме около нас - какво виждаме?

- В някои мирогледни източни системи и светлото детство, и полигамното блудство също са едно. Дали това не идва от усещането за бързото изтичане на пясъка на времето?

- Според мен, пясъкът на времето изтича с различна бързина за различните моменти и събития от живота, в зависимост от какъв порядък на важност са те, както за нас - така и в общ план, и от това каква е връзката им с бъдещето.

Отговорът на този въпрос е субективен, тъй както са и усещанията за скоростта му на движение. Сигурно е, че пясъчният часовник не върши нищо друго, освен да отмерва времето, към което в частност той няма никакво отношение, нито  пък и към онези, които му приписват по-висока скорост от определената, понеже искат да приближат Космоса към себе си, преди да се опитат да се издигнат към височината на неговата необятност.

В тази връзка, по отношение на „светлото детство и полигамното блудство”, съществуващи в някои общества и религии, изтичането на пясъците е със забавена скорост, тъй като за тези две неща не можем да говорим в минало време. За съжаление. Затова преобладаващото настроение и основен колорит в книгата на Астрид Фухеле е мрачният…

- Испаноговорящите сякаш балансират между културата на фестивала и карнавала. Тази междинност е доста жизнена, не парадира с нищо, а забавлявайки се, естетизирайки играта, сякаш пътят на естествеността стига до по-големи идейни дълбочини. Дали това е културно-етнически белег? Или?

- Както знаем, думата карнавал  произхожда от латински - “corni levamen”, което значи „освобождаване на плътта”, а неговото съществуване води началото си още отпреди християнството.

Този езически празник - карнавалът, се радва на особена почит в света на испаноговорящите. Това не е свързано само с факта, че те принадлежат към католическата част от света, а с жаждата си за свободно себеизрзяване зад маската на анонимността.

Културата на латиносите е свързана с изтънчеността и завоалираността  при общуване, а наслагванията на потиснатата енергия намира отдушник при празника на „освобождаване на плътта”, защото, както казват италианците: „По време на карнавала се позволяват всички действия и шеги”.

Ако се проследи „сюжета” на един етюд в неговата най-чиста естественост, наистина може да се стигне до големи идейни дълбочини, които се реализират с „непринудени” средства на една емоционална вселена.

Според мен, почитта към карнавалите и фестивалите не е изненадваща - по-скоро тя е  рефлексия на вътрешната потребност чрез поставени действия да се изнесат на вниманието идеи, които подлежат на развитие…