Недялко Чалъков

В един следобеден ден писателят Георги Алексиев дойде в редакцията с литературния критик Огнян Сапарев. Разговаряхме сърдечно, приятелски, сякаш се познавахме от години. Той имаше творческа среща със земляците си от ломския край. Сапарев го представяше като автор, а книгите му като едно ново явление в литературата.

Вечерта трябваше за отпътуват за София. Приятно бях изненадан, когато отново се върнаха при мен. Влакът им тръгвал късно през нощта. Аз често спях в редакцията на в. „Септемврийско слово”, Михайловград (Монтана), за да не пътувам всеки ден до Лом, където живееше семейството ми. Вечеряхме в редакцията, почерпихме се, сладко си бъбрихме, докато стане време за път. Изпратих ги на гарата.

Останах впечатлен от срещата. Запознах се с писател, дълбоко свързан с родната земя, с детството, оставили светли спомени в духовния му свят. Алексиев ми предложи няколко разказа, които отпечатах във вестника.

По-късно, когато работех в Телевизионното студио във Велико Търново, писателят ме покани на гости. На 29 януари 1983 г. пристигнах в Пловдив.

Сутринта отидох в дома му, на ул. „Г. Раковски” 21. Пихме кафе. Разпитва ме как съм пътувал. Бил ли съм друг път в града. И когато разбра, че съм го виждал само на телевизионния екран, позасмя се и ми предложи разходка, първо в старинния Филипопол, разположен на шестте хълма в Горнотракийската низина.

Спомням си с каква обич ми говореше за града на тепетата и за родния си ломски край, за своя живот…

Дълго обикаляхме възрожденските каменни улички, разглеждахме къщите със старинна архитектура и спокойна атмосфера, подобна на тази от времето на еснафа. А долу, в центъра на Пловдив, се виждаше крепостта от римско време, с широк амфитеатър, където се провеждали игри и състезания.

Писателят ме отведе в къщата на Ламартин, френски поет-романтик, посетил града през 1833 г.

Посетихме и редакцията на сп. „Тракия”, на което Георги Алексиев тогава беше главен редактор. Подари ми с автограф новия си роман „Горещници”. Предложи ми кафе и продължхме разговора като добри приятели-земляци.

- Никога не съм си въобразявал и не съм мислил, че ще се докосна до писалката, - започна той с една дълбока болка. - Писателството е нещо голямо и отговорно. Болеше ме, когато виждах как някои хора с лека ръка се разпореждаха с ценностите на нацията, за която е пролята кръв. Като обществен работник се опитах да се възпротивя, но бях жестоко оскърбен. Реших да им отвърна с перото, защото имаше хора, които искаха да смачкат моя свят, света на моите деди, моята река, моето поле. Аз нямах право да се предам…

През онези години името на писателя Георги Алексиев нашумя в литературния печат. Попитах го как приема обвиненията за влияние от латиноамериканската школа.

- Това не ме смущава, - заяви той. - В известен смисъл съм поласкан, тъй като онова момченце, родено на Цибрица, преминало големия свят дотук без да си е въобразявало, че някога ще стане писател, изведнъж го нареждат сред фалангата на световните писатели, на световните школи. Но в същото време съм внимателен човек. Така ме е научил животът. И аз смятам, че една от слабостите на нацията е чувството за малоценност. Ние сякаш се страхуваме да кажем, че създаваме ценности със световно значение.

Що се отнася до критиката, получи се нещо много странно. Поетът Климент Цачев подложи на съмнение някои пунктове от моята книга „Духовете на Цибрица” за неща, които действително са станали в моя край. След това критиката ме взе на прицел, по-голямата част от нея прие творчеството ми като модерно и новаторско.

Благодарен съм, че ми подсказаха някои недостатъци, за да ги избегна в следващите книги. Впечатли ме ограничеността на Александър Спиридонов. В него виждах страх, приспособление към силните.

Още повече ме учуди становището на Иван Попиванов. Имах чувството, че той няма своята Цибрица, своята майка, която се е любила евентуално със змей. Няма онази луна, пълнолуние, при което хората зачеват деца. Имах усещането, че не е газил в ония ливади с божури, които са толкова много по нашите земи. И които никога не се косят.

При нас е жива истината, че те носят кръвта на загиналите герои. Изглежда той няма и вятъра вечерник, който с полъха си донася гласове от ливадите с божурите, а ние, северняците, не можем да определим от кое време са тези гласове. Дали от това на Аспарух или на Симеон, или от по-късната ни история. Той не знае, че това е паметта на миналото ни…

Алексиев изведнъж погледна часовника и се сепна. Беше време за обяд.

- Май много се увлякох, - каза той, леко усмихнат. - Изглежда ще оставя госта си гладен.

Обядвахме в един от близките ресторанти. Но мислите му за Дунав и пловдивските тепета не го напускаха. Тук той израства като писател. Но можеше ли без своята Цибрица, без своя роден край да напише тези книги? По време на обяда ми разказа много неща за своя живот. За трудните писателски години; за времето и отговорността на твореца…

Разгледахме музеите, църквите и търговския център на Пловдив. Обикаляхме града до залез слънце.

Вечерта, прекарана с писателя Георги Алексиев, надмина моите очаквания. Беше толкова красива и неповторима, че и сега, след изминалите десетилетия, е жива в паметта ми.

Тогава за първи път почувствах света на неговото детство, на неговата Цибрица, на божурите и ливадите му, на голямото северно поле… почувствах приятеля, който два дни ме разхождаше по улиците на Пловдив, споделяйки радостта и болката от творческия си труд.