Людмил Симеонов

Калина Ковачева е родена на 9 февруари 1943 г. През 1961 г. завършва свищовската гимназия “Алеко Константинов“. По време на ученическите си години сътрудничи редовно със стихове и публицистични материали в местния вестник „Дунавско дело”, в който за пръв път се проявява ярката й поетическа дарба. През 1961 г. е студентка в МГИ-София, през 1963 г. учи във ВФСИ в Свищов, а през 1964 г. - във ВТУ „Св. св. Кирил и Методий”, където завършва българска филология. През периода 1968-1978 г. Калина Ковачева работи във в. „Народна младеж”, а след това - в списание „Лада”. Участва в разширения състав на националния отбор по алпинизъм:  първо пътуване през Хималаите през 1985 г., второ пътуване - през 1987. През 1988 г. преминава сама в Хималаите над 550 км. Тя е автор на книгите „Трябва да те има“, „Бюлетин за времето”, „Лични стихотворения”, „Моята Сара” (документална повест), „Аз”, „Да не забравя”, „Имах приятел просяк. По хималайските пътеки” (проза), „Какво за любовта”,  „Стихотворения” и др. Носителка е на Славейковата награда за 2006 г.

С Калина Ковачева разговаряхме през 2009 г. преди една от срещите с  почитателите й в свищовската художествена галерия „Николай Павлович”. Ето какво сподели тя тогава.

“Със Свищов са свързани едни от най-хубавите ми приятелства, с които все още поддържам контакти. Обичам всичките си съученици от онова време и макар че животът ни раздели, ми е приятно, че ги има и че си останаха такива, каквито бяха - хубави, смислени, свестни, с много честно отношение към живота.

Аз бях едно доста комплексирано дете. Родена съм в село Божурлук, Плевенско, след това дойдохме да живеем в Свищов, попаднах в паралелка на градски деца, живеещи в центъра на града, и може би от желанието с нещо да се покажа (тогава бях девет-десетгодишна) написах едно стихотворение, което излезе във вестник „Дунавско дело”.

Всички много ме хвалеха и оттам тръгна всичко. По-късно започнах да пиша за списание “Родна реч”, там също посрещнаха добре стиховете ми, а какво му трябва повече на едно дете?

Мисля, че творчеството е нещо, което спасява човека от страданието. Съдя и по самата себе си - когато ми е най-тежко, тогава идва поезията и, както го е казал прекрасно Владимир Башев, „Мен стиховете ме спасиха”.

Страданието не е задължително, разбира се, но много често то е подтикът за творчество, особено за литературното.

Когато човек реши да печели нещо от това, което му е дадено като дарба, той неминуемо губи. За себе си много отдавна съм решила, че най-голямата награда в живота ми е възможността да пиша стихове.

И също така отдавна съм решила, че в никакъв случай не искам да печеля със стиховете си нито пари, нито слава, нито пък каквото и да било нещо друго. Наградата - да можеш да пишеш стихове, според мен е по-голяма от Нобел.

Може би именно това, че не съм се блъскала с лакти за някакво признание, ме е спасило. Днес пиша със същата свобода, с каквато съм писала и в ранни години, т.е. не съм продавала никога стиховете си и те също не ме предадоха. Мисля, че това е най-важното.

Това, което особено ме тревожи днес, е състоянието на българската духовност. Като духовност сме заникъде и това е много обезпокоително.

Според мен вина има тук и бедността, и пошлото американско влияние от филми, музика и т.н., които са предназначени за най-лесна консумация.

Убедена съм все пак, че българинът е гъвкав и ще може да се спаси от едно духовно умиране. За съжаление, все по-малко са хората, които днес четат поезия. Една от причините е, че читателят се възпитава, но днешния читател няма кой да го възпита.

На него му е по-лесно и по-приятно да играе на телевизионни игри, да гледа някакви шоута и риалита. Тук мястото на училището и родителите е решаващо, но на никого сега не му е до това - да възпитава читатели.

Въпреки това си мисля,че четенето е нещо, което не може да се унищожи у човека. Дори и да гледа екранизация на един роман, примерно „Война и мир”, той, ако е умен, ще разбере, че екранизацията дава на всички еднакво, а книгата - на всеки по нещо различно.

Наскоро бях в журито на конкурса „Дора Габе” за млади поетеси и бях изумена от 18-19 момичета, които са изключително талантливи. Не го казвам от куртоазия, но те просто ме смаяха.

И между тях, които все още нямат книги, и между тези от поколението след мен, има имена, които са емблематични за българската поезия и с които би се гордяла всяка една световна литература.

На какво се надявам оттук нататък за себе си? Да мога да напиша книгите, които искам да напиша. Предстои да излезе втората ми книга за пътуванията ми из Хималаите.

Вярвам, че ще мога по подходящ начин да кажа това, което искам. А за младите ми е малко мъчно, защото ще имат нужда от много упоритост, за да оцеляват в днешно време.

Може би пък в  това има нещо добро, макар че борбата с бита за един творец доста често е пагубна. Дано най-талантливите да успеят.”

Смъртта отне от нас Калина Ковачева на 11 юли 2010 г. в хоспис след дълго и тежко боледуване, но останаха нейните великолепни стихове, останаха пътеписите й, остана завинаги мястото й в българската литература, защото е една от най-лиричните, най-самобитните и най-талантливите наши поетеси.

Въпреки че живя през последните години от живота си в обичайната за честните български творци мизерия, тя запази докрай достойнството си на високо морална и духовно извисена личност.

Когато си отиват хора като Калина Ковачева, с тях сякаш си тръгва и мъничко от надеждата, че животът не е само пари, не е само стремеж за физическо оцеляване, че в него има и нещо друго, без което той е безсмислен и пуст.

Защото без такива хора като нея светът ни изглежда далеч по-мрачен, по-жесток и по-безсърдечен.