Слово за Петко Тотев и четиритомника му „Единословия български”

Национален литературен салон „Старинният файтон”

30 януари 2016 г.

Елена Алекова

На 12 януари 2017 г. Петко Тотев навърши достолепна творческа и човешка възраст, която сама по себе си бележи преминаването от зрелостта към мъдростта, а сетивата от външното се обръщат към вътрешното. В сезона на равносметките и вкусването на плода. Какво по-хубаво от това да вкусиш плодовете на непосилния труд, с който си се трудил под слънцето? Какво по-хубаво - след безчислените часове, трепети, печали и радости на живота, сбъдвания и ново очакване, след множеството илюзии и надежди, спънки и препъване, падане и ставане… какво по-хубаво сред невероятното усещане, че миналото е минало като сън, че и е било сън и вероятно не се е случвало - да пипнеш с ръка, да чуеш, да видиш, да усетиш с цялото си същество тръпчивия вкус на всичко, което си сътворил и което ще оставиш за времената след теб. То те връща в реалността. И ти връща целия живот - не като сън, като спомен или някаква друга виртуалност. А като живот. Сътвореното от теб (в слово, книга, литература, Дух) изпълва съществото ти с особената отрада, че е имало смисъл във всичко, което се е случвало в твоя живот и вече е изчезнало безвъзратно - дори в гоненето на Михаля и на облаците, въпреки безутешното „суета на суетите - всичко е суета” на Проповедника (Екл. 1:1). Каква отрада в осъзнаването, че животът, разпилял се като пясък през пръстите без следа, не е само прах и светлина, но… и книга, и книги, многокнижия. Че от съня се е материализирала и реалност и чрез нея ще продължиш да живееш дори когато вече те няма.

* * *

Рядко в живота на даден книжовник се случва сухите, наглед външни биографични щрихи и житейски обстоятелства да се така здраво вплетат в идеите, темите и „сюжетите” на всичко, което той е написал, както се е случило при литературния критик и историк, публицист и есеист Петко Тотев.

Роден на 12 януари 1932 г. в колиби Бичкиня (дн. квартал на Габрово). Завършил Априловската гимназия (1950 г.) и българска филология в Софийския университет „Св. Климент Охридски” (1956 г.). Учител в Котел и в Габрово - в Априловската гимназия (1956 - 1960 г.). Стажант в „Литературен фронт”. Специализирал в Москва - в „Литературная газета” и сп. „Вопросы литературы” (1960 - 1962 г.). Редактор във в. „Литературен фронт”, изд. „Народна култура”, Партиздат. Заместник главен редактор на в. „Антени” (1973 до 1990 г.). Главен редактор на в. „Български писател” и в. „Жарава”. Носител на орден „Кирил и Методий” (1978 г.) и званието „Заслужил деятел на културата” (1981 г.). Литературен критик и историк. Публицист. Душевед и сладкодумец. Обаятелен и човечен. Голям човек. Петко Тотев…

„Аз бях облагодетелстван от собствената си биография - споделя той, - за да премина през основните етапи на българската култура. По време на следването си бях в кръжока на Петър Динеков по възрожденска литература. След това известно време бях хоноруван асистент по старобългарска литература в СУ „Св. Климент Охридски”, като преди това бях учител в Котел и Габрово. Всичко това, събрано на едно място, ми позволи да премина по един съвсем естествен начин през основните етапи на българската култура и да се убедя още в самото начало, че това наистина е „Държава на духа”, защото иначе тя нямаше да може да просъществува при такива съседи, при такива конфликти между великите сили, при такива злощастни обстоятелства и конюнктури, които непрекъснато връхлитат нашия народ”.

Литературнокритическите му рефлексии са събрани в сборниците: „Литературни статии” (1974 г.), „Политическата сатира на Георги Кирков” (1974 г.), „Алеко Константинов” (1977 и 1990 г.), „Книги за препрочитане” (1979 г.), „За него - Живота” (1983 г.), „Винаги има и други” (1988 г.), „Поети” (2002 г.), „Белетристи” (2007 г.), „Е, ами кога ще живеем” (2013 г.), „Отгласи” (Книга 1 и 2, 2014 г.) „Бих влезнал във взривна ракета” (2014 г.), „Пътеки към Алеко” (2015 г.) и „Единословия български” (Книга 1, 2, 3 и 4, 2015 г.). Засега. Очакваме още сборници тази година. С публицистика.

Държа да отбележа благодатното сътрудничество между Петко Тотев и ИК „Нов свят”, където излизат всичките му книги от 2013 г. насам, т.е. основният корпус от неговото творчество. Слава богу, че Чавдар Стоименов продължава да крепи издателство „Нов свят”, създадено от баща му Стоян Стоименов през 1932 г., защото къде, ако не в него, би следвало да бъде публикувано написаното от Петко Тотев, което напълно се вписва в неговата идейно-художествената линия (И. Еренбург, М. Шолохов, Иван Хаджийски и Захарий Стоянов, „Моторни песни” на Н. Вапцаров и др.).

Свидетел съм на създаването на тези Петко-Тотеви издания в ИК „Нов свят” не само като страничен наблюдател и добър приятел, но и като технически „изпълнител” на предпечатната подготовка. От чисто любопитство в самото начало се вглеждах в текстовете, които подреждах страница след страница, докато не осъзнах, че ги чета и препрочитам, а любопитството е прераснало във възхита пред невероятните писания и прозрения, които минаваха вече не само през очите, а и през сърцето ми. Постепенно възхитата ми се пренесе от автора към неговата прекрасна спътница Петрана Колева, защото осъзнавах работата в целия й обем по издирването, подредбата и набирането на всичките тези многобройни текстове. Благодарна съм и на двамата, че решиха да се заемат с непосилно на пръв поглед, но, както вече се вижда, все пак възможно за осъществяване дело - издаването на всичките му (или поне наличните в архива му) студии, статии, рецензии, отзиви, есета и пр., разпръснати допреди години като публикации в редица вестници, списания, научни и други сборници, алманаси и книги, или като слова, произнесени „по повод”, събирали прах в папки и чекмеджета. Благодаря им за „Единословия български”, но и за „Отгласи”, както и за книгите, посветени на Алеко и Вапцаров от ново време. Първо, защото - при съвременното стечение на обстоятелствата (да не говорим за бъдещите стечения) - едва ли днес би могъл да се намери изследовател, който доброволно и с мисълта за мисия да посвети времето си на подобно голямо, благодатно (в Духа) но, уви… неблагодарно (откъм „материя”) дело, а при тях, двамата с Петрана Колева, времето от само себе си е налице тъкмо за това.

Второ, а и дори да би се намерил такъв изследовател, не би било възможно да се справи с обилното количество „материал”, информация, с целия външен и вътрешен обем на Петко-Тотевото литературнокритическо творчество, за да класифицира и подреди по време на написване, по изобразено време, по тематика и проблематика всичко, което той е написал, а при тях, двамата с Петрана Колева, не е необходимо такова усилие, защото всичко при тях е смелено и премелено от само себе си през годините на съжителство и часовете на творческото горене.

Откъде идва дори чисто техническата сложност за нашия евентуален ентусиаст, който би се решил да състави и подреди Петко-Тотевите сборници под общо заглавие „Единословия български” например? Преди всичко от това, че включените студии, статии, рецензии, отзиви и есета в четирикнижието са писани и публикувани или произнесени на паметни срещи и събития в периода от началото на 60-те години на миналия век до наши дни, т.е. в продължение на 50 - 60 години. На всичко отгоре, по тематика и проблематика те обхващат цялата писмовна българска литература, т.е. от началото на началата (делото на светите братя Кирил и Методий) до представители на нашата съвременна словесност (от близкото минало и дори от нашия днешен ден) - от най-значимите до прохождащите в това поприще. Да, Петко Тотев не се притеснява да „експериментира”, като открива и налага нови имена в литературата днес, без непременно името на автора да е известно на широката публика.

Трето, но дори и да би се справил ентусиазираният и всеотдаен изследовател с предизвикателството на многоообразието и разнородието, едва ли би могъл да преодолее инерцията в мисленето, която оформя в съзнанието ни представите, както пише Петко Тотев, за „старобългарската литература, Възраждането и съвременността като отделни окръзи, наложени с някакво административно деление”. Едва ли би дръзнал този и без туй дързък изследовател да изведе на преден план друга опорна точка на подредба и виждане за българската литература от старо време до днес, каквато при Петко Тотев от само себе си възниква, а именно: ЕДИНОСЛОВНОСТТА. Защото всичко написано от него през годините е подчинено - по-скоро интуитивно, отколкото търсено - на общ замисъл, намерил спонтанно най-точно наименование: „ЕДИНОСЛОВИЯ БЪЛГАРСКИ”.

Два са, да ги наречем, структурообразуващите принципи в тази посока, които са „направлявали” Петко Тотев при „строежа” на четирилогията:

1. „Дълбочината на културния пласт по нашите земи ще ни съсредоточава занапред върху връзките и срещите, върху културните токове, които минават от столетие в столетие и от страна в страна - без граници и ограничения или въпреки ограниченията”.

2. „Когато се говори за начало, това не означава на всяка цена противопоставяне срещу нещо предишно. Началото може да бъде и особено акцентирана, подчертана, актуализирана връзка на епохи, събития, личности”.

Неслучайно тези принципи са изведени на корицата отзад и на четирите книги - не просто като свързващ елемент, но и като отглас и напомняне.

И… четвърто, най-малко на този търпелив и смел изследовател, който, да речем, би се справил някак си дотук с написаното от Петко Тотев, би му хрумнало заглавието „ЕДИНОСЛОВИЯ БЪЛГАРСКИ”, при все това, че е щял да прочете всичко от първия до последния ред, от първата до последната думица. Защото би бил запленен от многообразието на теми и проблеми, сюжети, „културни токове”, от пъстроцветието на асоциации и внушения, от сонма имена и заглавия и най-малко би провидял във всичко това ЕДИНСТВОТО, ЦЕЛОСТТА. Докато при Петко Тотев това състояние на единство и цялостност си е състояние на духа, на живота му, вътрешно присъщо и единосъщно.

* * *

И така, какво ще рече „ЕДИНОСЛОВИЯ”? От една страна, ще рече „съгласие в думите, единогласно”. От друга страна, в Църковния устав е прието да се нарича така многократното изговаряне на молитвата „Господи, помилуй…”, което идва от внушенията в прочутата „Лествица” на Йоан Схоластик, известен и като Лествичник, от VІ - VІІ век (вж. словото „За майката на добродетелите, свещената и блажена молитва и пребиваването в нея с ум и тяло”): „Цялата тъкан на молитвата ти да бъде немногосложна; защото митарят и блудният син с една дума са умилостивили Бога” (Слово 28:5). В случая е необходимо да се уточни, че съчинението на Йоан Лествичник е настолна книга за последователите на исихазма, възникнал и разпространил се през ХІІІ - ХІV век във Византия и утвърдил се по нашите земи (областта Парория в Сакар) чрез дейността на Теодосий Търновски и неговият знаменит ученик Патриарх Евтимий.

Във виждането на Петко Тотев за българската писмовност като неделимо цяло от самото й създаване до днес надделява, от една страна, първото значение на „единословие” - единогласие, съгласие в думите. От друга страна, значението на „единословие” спрямо Църковния устав (едничката дума „помилуй” да представлява молитвата към Бога) също някак си не е далече от общата посока на Петко-Тотевото мислене. Това по-скоро се е получило по силата на интуитивното прозрение на автора, защото постройката на старобългарската литература се издига върху основите на писанията и преданията на светите отци на църквата, отшелници и сподвижници на вярата, а според Петко Тотев писмовното наследство на Патриарх Евтимий е една от отправните точки в развитието й по-нататък. От личността, делата и творенията на Патриарх Евтимий тръгват от ХІV век към бъдното „културни токове”, които пряко въздействат върху нашата изящна словесност дори и до днес. (Благотворното им влияние се чувства според мен и в самите „Единословия български”.)

Но и двете тези тълкувания на „единословия”, приложени към заглавието на Петко-Тотевата четирилогия, оставят усещането за непълнота. Нещо като че ли се изплъзва от вниманието ни. Защото, съгласете се, има странно противоречие в самата тази дума, бих я нарекла дори оксиморонна по своя състав: от една страна - ЕДИННОСТ („едино-”), от друга - МНОЖЕСТВЕНОСТ („-словия”). Какво, какво наистина се крие зад това толкова странно и старинно думосъчетание „ЕДИНОСЛОВИЯ”? „Развръзката” дойде твърде неочаквано и то чрез думите на  . неизвестен за мен съвременник на Патриарх Евтимий, също исихаст - преп. Калист Ангеликуд. Статията за тази преинтересна личност случайно (а може би неслучайно!) попадна в полезрението ми точно когато се блъсках над загадката „ЕДИНОСЛОВИЯ”. Не че ми поднесе буквалното тълкуване на тепсия, но просто ми даде друга посока на мислене:

„Съединилият се с Бога ум вече няма нужда от словото. Човек потапя в съвършено мълчание не само устата, но и ума си. Мълчанието е дух и енергия, то е висше състояние на ума. Словото изразява мисленето, намиращо се в състояние на разделение, когато е потопено в многообразието на предметите. Мълчанието изразява единството на мисленето, което в този случай в такава степен обладава истината, че чувства, че не може да каже нищо. В този смисъл истината е неизречима…” (вж.: Венцислав Каравълчев. „Мелнишкият светител - преп. Калист Ангеликуд (ок. 1325 - ок. 1395)“. - сайт „Двери на православието”. 15.02.2009 г., на адрес: https://dveri.bg/kdyk).

И така, „ЕДИНОСЛОВИЯ”: от една страна - ЕДИННОСТТА НА ЗВУЧЕНЕТО И ВНУШЕНИЯТА на Петко-Тотевата четирилогия, от друга - МНОГОТО СЛОВА (студии, статии, рецензии, отзиви, есета, слова и др.) ЗА ПЪРВЕНЦИ В НАШАТА ЛИТЕРАТУРА от края на ІХ до началото на ХХІ век. С други думи: ЕДИННОСТ В МНОГОТО СЛОВА (МНОГОРЕЧИЯТА) ЗА БЪЛГАРСКАТА ПИСМОВНОСТ - това ще рече „ЕДИНОСЛОВИЯ БЪЛГАРСКИ”.

* * *

Трите кита, върху които се държи Петко-Тотевото разбиране за литературата и литературния процес, както стана ясно по-горе, са: „ВРЪЗКИТЕ”, „СРЕЩИТЕ”, „КУЛТУРНИТЕ ТОКОВЕ”:

„Дълбочината на културния пласт по нашите земи ще ни съсредоточава занапред върху връзките и срещите, върху културните токове, които минават от столетие в столетие и от страна в страна - без граници и ограничения или въпреки ограниченията”.

Когато говори за „културни токове”, Петко Тотев няма предвид само странстващите теми, сюжети, мотиви и идеи в литературата, а по-скоро насочва вниманието към вътрешната страна на случващото се - към енергиите, към животворните импулси в единното духовно поле, които свободно се движат през времена и пространства от един автор към друг, от едно произведение към друго, подчинени на най-разнообразни центростремителни и центробежни сили и тенденции. Така деликатно, но невъзвратимо - както само Петко Тотев го умее - е преодоляна хоризонталата („окръзи, наложени с някакво административно деление”) за сметка на вертикалата („дълбочината”), като, забележете, дълбочината е движение по вертикалата, но не само нагоре и надолу и не в противопоставяне между тях, а във взаимовръзка - колкото по-надълбоко, толкова по-извисено и възвисяващо, но също така е движение наляво и надясно, напред и назад (във времето и пространството), отвън навътре и отвътре навън, от проявеното към същността, от повърхността към ядрото и обратно. С други думи, Петко Тотев предлага не линейна концепция за развитие на литературата, а концепция на… спиралата, която обаче надраства и двуизмерното, и триизмерното пространство и съвсем свободно и някак естествено нахлува в другите „измерности”. Вярно, спиралата е термин от математиката и сама по себе си е двуизмерна като явление. В генетиката пък е възприето разбирането за ДНК като триизмерна спирала. Съвсем спокойно, струва ми се, в Духа бихме могли да говорим за „многоизмерна спирала”. В Духа няма ограничения. Тъкмо философията на изграждане на „Единословията” Петко-Тотеви ми подсказва този термин. Може да се каже, че „многоизмерната спирала” на „Единословия български” е доста сложно цяло, сформиращо се от закономерните, а често и от най-необикновени взаимодействия между различни „културни токове”. Тези „културни токове” непрекъснато се движат и разрастват във всички посоки, срещат се и се разделят понякога без последствия, друг път - пораждайки нови начала, нови „културни токове”. Наистина…

Доколкото „културните токове” текат през времето и пространството във всички посоки, е естествено да се пресекат (свържат, срещнат) с други „културни токове”. Макар наглед пресичането им да е като че произволно, все пак има и някаква закономерност, която в повечето случаи дори не е видима, нито пък се натрапва по какъвто и да е начин. Би могло дори да се очертае някаква разлика между понятията „СРЕЩИ” и „ВРЪЗКИ”, но тя би била необвързваща, незадължителна, условна. „СРЕЩИТЕ” между различните „културни токове” например наподобяват допир, докосване мимоходом, след което „културните токове”, получили нов импулс, продължават нататък. „ВРЪЗКИТЕ” можем да уподобим на „сплитък” от „културни токове” (или творчески светове), в който се обособява акцент или пък се актуализират предишни епохи, събития, личности. От „сплитъка” може да тръгнат и нови начала, които в никакъв случай не отричат предишните, а ги утвърждават, обновяват, възраждат, възкресяват или продължават, като им дават друга посока, друго измерение, друг тласък…. според казаното от Петко Тотев:

„Когато се говори за начало, това не означава на всяка цена противопоставяне срещу нещо предишно. Началото може да бъде и особено акцентирана, подчертана, актуализирана връзка на епохи, събития, личности”.

Този процес може да се нарече и наслагване, надграждане или както там искате… Няма ограничения за броя на „културните токове”, които могат да се пресекат и да запулсират в друга октава, в друга тоналност - два, три, четири… колкото повече, толкова повече (както би казал Алън Милн)… Няма ограничения и за движението на „културните токове” във времето и пространството, нито в литературата като цяло и във взаимодействията й с другите видове изкуства (музика, танц, живопис и т.н.) или със световната митология, история и философия. Затова при Петко Тотев много често ще срещнете сепващи асоциации във всички тези посоки. Нещо повече. В „Единословия български” той понякога намира такива изненадващи връзки, хвърля толкова неочаквани „мостове”, че чак не ти се вярва да е възможно.

В статията „Единна светлина от две композиции” например мостът е от Патриарх Евтимий (Житие на св. Петка) към Яворов („Две хубави очи”). Той му е необходим, за да аргументира дръзкия му извод по-нататък:

„Невероятна творческо-биографична интимност сключва шествековен кръг в българската предренесансова и следренесансова лирика.

Други ще поставят въпросителни пред всяка съпоставка на старобългарски и новобългарски текстове. Компаративистичните и типологичните навици също са упорити, както и доминиращите в своето време представи за творци, школи, направления. Ала по всичко изглежда, че старобългарската и новобългарската литература не са така отдалечени. Духовното следовничество е по-устойчиво от историческата традиция и това се проявява особено отчетливо във времена на кризи и отчаяния” (Кн. 1, с. 101).

Ще отбележа и други такива неочаквани „мостове”, но само ще ги отбележа, защото наистина е невъзможно да се описва и тълкува всеки от тях - просто всеки от тях изисква отделна статия, а към това се наслагва и обстоятелството, че често „мостовете” (по силата на интуитивното прозрение на Петко Тотев) са построени от миналото към бъдещето, но също така има мостове, хвърлени от бъдещето към миналото. Ето някои от най-изненадващите: от Патриарх Евтимий (Житие на св. Петка) към Ботев, Елин Пелин, Йовков, Димитър Димов, Димитър Талев и Владимир Димитров - Майстора; от Паисий към Левски; от Софроний към Ботев; от Васил Априлов към Кирил и Методий; от Раковски към Георги Димитров (като героя от Лайпциг); от Раковски към Кирил и Методий; от Ботев към митовете за Прометей и Сизиф, а оттам към световната литература; от Вазов към Вутимски и Вапцаров; през Вазов - от Евангелиста Йоан към Паисий Хилендарски; от Иван Вазов към Алеко Константинов („До Чикаго и назад”); от Иван Вазов към Багряна, от Йовков към Владимир Димитров - Майстора, от „Жетварят” на Йовков към жетваря на Евангелията; от Димчо Дебелянов към Любен Каравелов; от Фурнаджиев към Смирненски и Херодот… Безброй връзки, асоциации, пошепвания, срещи през времена и пространства… Не е възможно да се изредят всички„мостове”. Но не мога да не спомена един от най-потресаващите, поне за мен, в статията „Междата на другия полк”:

„Изборът на „Новото гробище над Сливница” за български военен реквием е без прецедент. Текстът на Иван Вазов, съединен със земно-отвъдна мелодия на марш заупокойна, става гранична и трансгранична межда на братоубийството - и в най-конкретен, и в най-обобщен, философско-екзистенциален, космологично-пантеистичен смисъл. Онова, което се нарича победа или поражение, потъва в трагиката на човека, обречен на братоубийство от памтивека и до нине. Никъде - нито в класически реквиеми, нито в епиката и драматургията на безчислени войни - братоубийството не е превърнато в граница между два единосъщни полка:

Почивайте под тез могили ледни:

не ще да чуйте веч тръба, ни вожд,

ни славний гръм на битките победни.

Юнаци, лека нощ!

Патриотизмът на Иван Вазов е получавал през годините изобилни определения - и одобрителни, и укорни. Защо няма определения за протеста на народния поет срещу братоубийството - като се започне от Сръбско-българската война, противопоставила съседни, единокръвни, източноправославни народи, и се свърши с всеобщото преминаване на всички полкове отвъд в братска каиновска прегръдка? Дали някога ще се появят подобни определения - с какъвто и да било знак: плюс, минус, плюс-минус?” (Кн. 2, с. 233)

* * *

В цялостния процес на изграждане на литературата според Петко Тотев се открояват някакви по-мащабни „пулсации”, „съсредоточия” около старобългарската литература, възрожденската литература, следосвобожденската литература и новата българска литература. Няма как да не е така. Но авторът на „Единословията” наистина не ги отделя една от друга „като отделни окръзи, наложени с някакво административно деление”. Нито дори подредбата на отделните книги са подчинени на това възникващо от само себе си, съвсем естествено различие в „пулсациите” на българската литература през различните векове. При постройката им не е търсен какъвто и да е принцип на „административно” делене. Просто е дошло време от Книга първа да се мине към Книга втора, от Книга втора - към Книга трета, от Книга трета - към Книга четвърта… и това е станало. И толкова. Край. Без насилие. Без търсено и натрапено прекъсване. Затова, макар „Единословия български” да са четири сборника, следва да се възприемат като едно цяло - просто са разделени на случаен принцип само защото иначе би се получила огромна книга. Но дори обособена в четири отделни сборника, българската книжовност звучи и се възприема в тях единно и цялостно.

Петко Тотев, разбира се, все пак е намерил начин да отдели една „пулсация” от друга. Има едни такива по-особени статии в „Единословията”, които наричам „межди”. Те се появяват изненадващо там, където най-малко си очаквал. И както най-малко си ги очаквал, докато ги четеш и четеш статиите по-нататък, несетно проумяваш, че появата им тъкмо на това място не е случайна. Такава например е статията „Свещената планина”, бележеща „межда” между Патриарх Евтимий и Паисий Хилендарски в Книга първа, т.е. между апостолството и будителството в нашата книжовност… Или статията „Будители” - между Христо Ботев и Иван Вазов в Книга втора, т.е. между будителството и „новозаветието” в литературата ни… Или статията „Стара планина - новозаветна планина” - между Йордан Йовков и Димчо Дебелянов в Книга трета… Или статията „Всички са яхнали буйни коне” - между Павел Вежинов и Веселин Ханчев в Книга четвърта… Но както е с всичко при Петко Тотев, и в случая разделението е относително, незадължително, условно. А има и други „межди”, които не споменавам (просто избрах основните, както ми се стори).

Прави впечатление, че навсякъде, където се появяват „межди”, при Петко Тотев се набляга на МЕЖДИННОСТТА, нежели на ГРАНИЧНОСТТА или РАЗДЕЛНОСТТА. Именно в „междините” се провиждат траекториите на „културните токове”, промержеляват пътищата на мотивите, сюжетите и идеите странници, докосванията и „сплитъците” напред и назад във времето, във всички пространствени посоки и в дълбочина.

Впрочем, в статията „Три крачки по билото”, с която „Единословия български” завършват, авторът говори за „междината” като структуро- и смисловообразуващ принцип в „строежа” на българската държавност и, респективно, на българската литература през вековете. При това за „междината като спойка”, а не като „зев”, като „празнина” или като граница. Тоест, за „междината” като здравото, силното място в държавното и единословното литературно „строителство”, а не като „болното” и слабото. Разкрива го, разбира се, в негов си стил, откъм най-внезапна гледна точка:

„Скулптори и архитекти и в съвременни паметници овеществяват най-разпространена представа за българската история. Отделни блокове и конструкции изразяват трите български държави, откъснати една от друга с две робства. Ала прекъсванията в българската държавност само подчертават единната и в изпитанията Държава на духа. Един ден и архитектурата на паметниците ще се добере до тази истина. Нека да се забележи, че народните майстори в сухата зидария са възприемали междината като спойка. Сред отдавна обезлюдени балкански села се намират здрави основи и зидове.

Във всички времена желаещите да тръгват на север и юг, изток и запад са били много. Балканджиите измислили изпит за зидарите. Навръх Балкана, по билото на Стара планина, всеки мераклия да поеме с майсторите иззиждал по три крачки суха зидария до пояс. И ставало ясно като бял ден кой колко може. Издържалите изпита тръгвали, останалите продължавали да се учат. И едните, и другите събирали камъни, оглеждали ги от всяка страна, предчувствали къде и как ще легнат.

Има време за всяко нещо. Не може времето да спре само до събаряне, до грамади, нахвърляни с проклятия и зли магии. Започва и време за градеж. И пак на билото се отмерват по три крачки за суха зидария до пояс” (Кн. 4, с. 391).

В първия момент обръщаш внимание на неочаквания и сполучлив образ - „суха зидария”, в която „междината” е „спойка” и затова здравината и крепкостта й са пословични. Посланието на Петко Тотев е ясно и недвусмислено: основната идея на „междината като спойка” се разбира в стила на старобългарската материална култура, известен като „суха зидария”, който съвсем естествено приляга и на българската книжовност. Но нещата не опират само до находчивото уподобяване. Всичко е много по-обемно и по-дълбоко.

Два са главните принципа, по които се гради „сухата зидария”: междината между камъните да е минимална - остър нож да не може да се провира между тях, от една страна, а от друга - тя да е естествена, без каквато и да е обработка на камъка. Тук и проличава майсторлъкът на майстора. Още при събирането на камъните - камък по камък - истинският майстор предусеща дали те ще се „съешват”, дали ще си пасват, кой къде трябва да „застане”, за да се „сцепи” с другия камък без помощта на хоросан, вар, цимент или каквото и да е друго вещество. Тъкмо това, което проваля всеки друг майстор („междината”), той използва „като спойка”, защото отлично знае, че там, в „междината”, се осъществява привличането между камъните. Физиката днес, използвайки най-съвременни техники, е стигнала до извода, че кохезията, т.е. привличането между еднородните тела зависи от квадрата на разстоянието: колкото квадратът на разстоянието е по-малък, толкова силата на привличането е по-голяма. Без да владеят висша математика и без да са изучавали специално законите на физиката, старите български майстори са знаели това и са го прилагали на практика. Но те са знаели и друго. Знаели са, че камъкът не бива да се обработва по никакъв начин. Тръгнеш ли да го обчукваш, обдялкваш, обшлайфаш, ще нарушиш целостта му и той „отслабва”, „разболява се”. По този начин става слабото място на цялата постройка, нейният „предател”. И носи твоя неуспех, който сам си си заложил. Посегнел ли зидарят към инструмента, веднага ставало от ясно по-ясно какъв майстор е. От онова блажено време на истинските неща са ни завещани изразите от рода на „да си легне на мястото”, „да си намери еша” и т.н., които в наше време далеч са надраснали конкретното си „приложение”.

Отказът от инструмента, за да бъде постигната здравина, т.е. абсолютна хармония, която устоява на всички превратности и чудатости на времето и която нищо не може да поклати, означава едно (колкото и невероятно то да звучи): ИНСТРУМЕНТЪТ Е ПРИЗНАК НА НЕСЪВЪРШЕНСТВО! Това също са знаели майсторите на „сухата зидария”, но са го знаели и майсторите в изкуството и въобще. Православието и до днес разчита на акапелното пеене - соловото и хоровото, с развитието на хоровото пеене идва и многогласът. Католицизмът прибягва до органа (инструмента) и музиката му стига до виртуозност, но… Инструментът не може да съперничи на човешкия глас. Човешкият глас е съвършен. Всеизвестен е изразът на прочутия ни хоров диригент проф. Васил Арнаудов „Аз свиря на хор”. Някога се бях чудила как това би било възможно и го приемах просто като находчива метафора, докато през 2016-а в навечерието на 11 май - деня, когато православната ни църква почита св. равноапостолни Методий и Кирил, не чух в препълнената зала 6 на НДК Хор „Космически гласове” с диригент Ваня Монева. Концертът бе в памет на учителя й проф. Васил Арнаудов, затова бе онасловен „Да свириш на хор”. Тогава разбрах в цялата пълнота какво значи „да свириш на хор”. Защото видях - Ваня Монева не дирижираше, а живееше музиката, беше музиката. Гласовете на космическите й момичета извираха направо от сърцето й. Или хорът беше не хор, а огромен жив орган от ангели небесни, който откликваше и на най-малкото й движение или „задържане”, „застиване”. Не концерт, а свещенодействие, из което се раждаше чудна, зашеметяваща хармония. Многото гласове се сливаха в едно единогласно звучене, което възвестяваше на свечеряващия се свят окончателното възтържествуване на доброто, светлината, красотата и любовта. Това бе не просто другият полюс на всичко, което в живота „звънти”, „дрънчи” и „кънти”, с една дума - „звека”, според както е при апостола:

„Да говоря всички езици човешки и дори ангелски, щом любов нямам, ще бъда мед, що звънти, или кимвал, що звека” (І Кор. 13:1). Това бе абсолютната хармония, от която всичко изкуствено, „съчинено”, „изсмукано от пръстите”, насилено, бездушно, колкото и изкусно да е, отпада от само себе си. Това бе съвършенството, това бе пълнотата, в която всичко не от истината, не от доброто, светлината, красотата и любовта се лишава само по себе си от смисъл, „изгаря”, самоунищожава се.

Това е то „сухата зидария”. „Междините” изчезват и ако въобще се появят, то те свързват, а не разделят. Колкото по-малка е „междината”, толкова по-силно е привличането. Толкова по-силна и безусловна е любовта (ако става въпрос за междучовешки отношения). В „междината” многогласието се „споява” в единогласие, а единогласието преминава в мълчание, защото… Да си спомним преп. Калист Ангеликуд: „Съединилият се с Бога ум вече няма нужда от словото. Човек потапя в съвършено мълчание не само устата, но и ума си…”.

Но да се върнем към „Единословия български”, които - откъдето и към тях да подхождаш - все повече удивляват. Защото и в случая постепенно, несетно проумяваш, че самите те са построени като „суха зидария”. Отзив до статия, студия до есе, тук бележка, там рецензия - всичко е взаимосвързано, сцеплено, слепено едно до друго, едно в друго. И с изненада констатираш, че дори автори, които в живота са били далечни, враждебно настроени, крамолно чужди или както там… - в „Единословията” си съжителстват мирно и тихо, и ненасилствено. Така мирно и тихо съжителстват и различни заглавия, противоположни тенденции, несъвместими идеи, виждания, похвати… което е най-ярко илюстрирано в един „нов прочит” на дамаскините и мястото им в нашата словесност:

„Високият стил на писмените извори влиза във всевъзможни срещи с диалекти, авторски интонации, фолклорни варианти, артистични находки на четци и преписвачи. Сентенцията се слива с пословицата, притчата с анекдота, поучението - с рецепти за билково лечение, Десетте божи заповеди - със съвети към земеделци, скотовъдци, пчелари, овощари. Отвореност към слушателите, постоянни подкани да се поръчват следващи сборници, да се участва в тях - това непрекъснато разкрепостява писменото слово, пази го от стеснявания поради авторски амбиции или някакви стилизации. Дамаскините са телевизия и радио на Средновековието и Възраждането, спойка на народа и интелигенцията в съдбоносни времена на кърджалии и еничари, гърчеене и турчеене, моди алафранга…” (Кн. 4, с. 388; все в същата статия „Три крачки от билото”).

* * *

В цялостния духовно-енергиен поток на българската литература, отразен в „Единословия български”, се открояват от само себе си нещо като, да го наречем, „ядра” („гнезда”) - около творчеството на определен писател или съзвездие от писатели (светите Седмочисленици например). „Ядрата” („гнездата”) обикновено представляват сбор от няколко жанрово разнообразни публикации за даден писател или група писатели, подредени по хронология според времето на появата им на бял свят. Удивителното е, че макар понякога тези публикации на Петко Тотев да са отдалечени десетилетия една от друга, „общото” между тях се запазва - всяка следваща продължава, доразвива или допълва предишната.

Но „ядрата” („гнездата”) се сгрупират не само и единствено от наличието на по-голям брой публикации за даден автор или съзвездие от автори. Този процес е „подпомаган” я от спецификата на тематичния обхват, я от индивидуалното звучене (или отзвук) в общия звънтеж, я от интензивността на внушенията, я от „културните токове”, а най-често - от всичките тези неща, взети заедно.

Такива „ядра” (гнезда”) се сгрупират например около творчеството на: (Книга 1) първоапостолите Кирил и Методий и тяхното дело, Климент Охридски, Йоан Екзарх, Патриарх Евтимий… Паисий Хилендарски, Софроний Врачански, Георги Раковски, Петко Р. Славейков, Любен Каравелов, поп Минчо Кънчев и Апостолът Васил Левски, (Книга 2) Христо Ботев… Иван Вазов, Захарий Стоянов, Пенчо Славейков, (Книга 3) Елин Пелин, Йордан Йовков… Емилиян Станев… (Книга 4) Радой Ралин и Йордан Радичков (сатирата и хумора)…

Вероятно ви направи впечатление, че в изреждането на „ядрата” (гнездата) липсват някои очаквани имена. Но това е само на пръв поглед, защото… Когато говорим за „ядра” при Петко Тотев трябва да имаме предвид и другите му книги, отделени от „Единословията”, но само чисто технически - просто като визуализация на акцента: отделните сборници за Георги Кирков, Алеко Константинов, Никола Вапцаров… Разгръщайки томовете му от времето преди 1989 г. („Литературни статии”, „Книги за препрочитане”, „Винаги има и други”) и след 1989 г. („Поети”, „Белетристи”) виждаме как кръгът от автори, попаднали в полезрението на Петко Тотев, се разширява: Валери Петров, Иван Динков, Радко Радков, Павел Вежинов, Богомил Райнов, Добри Жотев, Йордан Вълчев, Генчо Стоев, Стоян Бойчев, Васил Попов, Антон Дончев, Валентин Караманчев, Тодор Велчев, Венцеслав Начев, Никола Радев… А в двутомника „Отгласи”, построен по принципите на „Единословия български”, но с уклон в повечето случаи (не във всички!) към по-краткия жанр (рецензията и отзива за новоизлезли книги), се открояват също така „ядра” („гнезда”): (Книга 1) скулпторът Иван Колев, Георги Чаталбашев, Ана Величкова, Николай Хайтов, (Книга 2) Велин Георгиев, Никола Инджов, Калина Канева…

Фактът, че за повечето от авторите има по една публикация съвсем не омаловажава тяхното творчество и самия автор, разбира се. В Духа няма онази йерархия, която ние обикновено погрешно (защото е субективна) си създаваме за улесняване на възприятията. В Духа всяко нещо е значително. Дори най-малкия на пръв поглед детайл. В Духа всяко нещо има своето основополагащо значение, без него би рухнало цялото като ненапасната еш по еш „суха зидария” или поне би било осакатено, би „мутирало”… както при ДНК-то се появяват мутациите, ако един от „строителните елементи” бъде случайно пропуснат при образуването на единичната верига (матрица). При Петко Тотев нищо не е случайно. И дори изглеждащото случайно е съществено, важно, значително.

Така смисълът на заглавието „ЕДИНОСЛОВИЯ БЪЛГАРСКИ” добива нов, много по-грандиозен външен и вътрешен обем. Надраства частно-личното тълкуване (ЕДИННОСТ В МНОГОТО СЛОВА (МНОГОРЕЧИЯТА) на Петко Тотев за БЪЛГАРСКАТА ЛИТЕРАТУРА) и в по-общия, по-глобалния контекст, произтичащ от съдържанието, от предмета на самата четирилогията придобива съвсем различни измерения: от една страна - ЕДИННОСТТА НА БЪЛГАРСКА ЛИТЕРАТУРА, от друга - МНОГОТО ГЛАСОВЕ (МНОГОГЛАСИЯТА) В БЪЛГАРСКА ЛИТЕРАТУРА (от най-старата, та до днес). С други думи: ЕДИННОСТ В МНОГОГЛАСИЯТА БЪЛГАРСКИ - това ще рече „ЕДИНОСЛОВИЯ БЪЛГАРСКИ” в усещането на Петко Тотев в по-общия контекст на българската словесност.

Но, както би следвало да се очаква при Петко Тотев, нещата не опират само до българската литература и въобще до литературата.

* * *

Главното смислово-емоционално поле, около което се структурират „Единословия български” и от което тръгват всички „културни токове”, формиращи тяхната „многоизмерна спирала”, са според мен онези стиховете от Проглас към Евангелието, които Петко Тотев цитира още в началните редове на първата си статия „Константин Философ срещу триезичната догма” в четирилогията:

Голи са без книгите всички народи,

не можейки да се борят без оръжие

с противника на нашите души.

Книгите са оръжие на народите, но и на човека в борбата „с противника на нашите души” (изкусителя, злото, мрака, неистината). Неслучайно Петко Тотев и извежда още в самото начало на „Единословията” си представата за „писателя воин” (Кн. 1, с. 6). Светите братя се борят срещу „триезичната догма” (срещу всяка догма). След тях е потребно да тръгнат „следовници, ученици, бойци - много и отлично подготвени” (Кн. 1, с. 9). Равноапостолството преминава в братство… „Народният творчески гений”, както прозорливо отбелязва Петко Тотев, е събрал в едно неделимо цяло двамата първоучители и петима техни ученици - Климент, Наум, Горазд, Сава и Ангеларий: Свети Седмочисленици. Към тях се присъединяват „все нови и нови съратници”, които „изграждат по единен план, с единна перспектива старобългарските културни средища Преслав и Плиска” (Кн. 1, с. 9), Охрид и по-нататък, докато в един момент не започнеш през „Единословията” да провиждаш Светите Седмочисленици „като школа и начало на общности - славянски, европейски, всечовешки” (Кн. 1, с. 10). Но „културните токове” вървят назад и напред. Равноапостолите са само ново начало. Назад… Солун е мястото, където е бил апостол Павел. Същевременно „седмицата винаги напомня за Сътворението, за началото на безначалното и безкрайно творчество” (Кн. 1, с. 22). И напред, където… неочаквано, но закономерно и съвсем естествено се появява Апостола на свободата (с молитвата за равноапостолите в неговото тефтерче). И разбира се, Иван-Вазовото: „Лучата, що я днес гасите, тя на вулкан ще да порастне!”. И Кирил-Христовото - „Българската реч”… Като противовес срещу днешния „кръстоносен поход срещу кирилицата в „посткомунистическото пространство” (Кн. 1, с. 23)… „Културните токове” продължават…

При Патриарх Евтимий „писателят воин” е принуден да влезе в пряк, в буквален двубой с иновереца (агарянина). И не само… Човекът се възправя срещу врага на човешката душа в директен сблъсък. Доброто, светлината, истината спират ръката на палача. Красотата („по лепоте”) надживява безобразното и жестокото. По-нататък „писателят воин” се хвърля в борбата за свобода и за човешки правдини - веднъж против робството (против веригите, оковите на човешкия дух), а после и в Съпротивата - срещу фашизма. „Писателят воин” воюва и срещу недъзите, несъвършенството в човека. И все - по същество - срещу „противника на нашите души”… По това се познава истинският писател, писателят с подадине от ментетата писатели, които винаги, но днес - особено, препълват литературното пространство. Ето още един от безпогрешните „филтри” за разпознаване на истинния творец от неистинния според философията на Петко Тотев не само в литературата, но и във всеки друг вид изкуство:

„Няма никакво съмнение, че в българското изкуство занапред ще може да остави следа и име само оня творец, който се окаже достоен за висотата на ботевската традиция, на българското разбиране за неделимостта на поезията и революцията, на изкуството и народа, на словото и делото.

От Ботев до Вапцаров българската литература е вярна на тази традиция. От Боянския майстор и незнайните патриоти илюстратори на Манасиевата хроника до революционната графика на Илия Бешков и Борис Ангелушев нашето изобразително изкуство върви по този път. Най-талантливите български композитори още се вслушват и дълго още ще се вслушват в тактовете, ритмиката, тоналността, богатството на нашата народна музика, която е едно от чудесата на света.

Изкуство с такива жизнени и борчески традиции ще има и занапред какво да каже на човечеството” (Кн. 2, с. 43).

* * *

И ако се доверим на самите „културни токове” на „Единословия български” и се оставим да ни водят свободно и без предубеждения, без едно, две, три, че и повече „наум”, съвсем закономерно, от една страна, макар и неочаквано, от друга, ще стигнем до мита за Вавилонското стълпотворение от ІІ хил. пр. Хр.:

„По цялата земя имаше един език и един говор. Като се дигнаха от Изток, те намериха равнище в Сенаарската земя и се заселиха там. И рекоха един другиму: хайде да направим тухли и да ги изпечем на огън. И тухлите им служеха вместо камъни, а земната смола - вместо вар. И рекоха: хайде да си съградим град и кула, висока до небето; и да си спечелим име, преди да се пръснем по лицето на цялата земя. Тогава Господ слезе да види града и кулата, що градяха синовете човешки. И рече Господ: ето, един народ са, и всички имат един език, а на, какво са почнали да правят; и няма да се откажат от онова, що са намислили да правят; нека слезем и смесим там езиците им тъй, че един да не разбира езика на другиго. И пръсна ги Господ оттам по цялата земя; и те спряха да зидат града (и кулата). Затова му е дадено име Вавилон, понеже там Господ смеси езика на цялата земя, и оттам ги пръсна Господ по цялата земя” (Битие 11:1 - 9).

Крачката от понятието „ЕДИНОСЛОВИЯ” до преданията за ЕДИНИЯ ЕЗИК, който се разроява на множество езици, и ЕДИННОТО ЧОВЕЧЕСТВО, което се разпръсва на народи и племена, е една-единствена, макар и отдалечена на четири хилядолетия от нас… Тук е и мотивът за богоборчеството, предизвикало Божия гняв. Тук е и мотивът за греховността в човека. Или, другояче казано, мотивът за „противника на нашите души” - в Апокалипсиса на Иоана този противник придобива облика на „вавилонската блудница”, седяща върху „червен звяр, който беше пълен с богохулни имена” (Откр. 17: 3).  Но… Тук, макар в латентно състояние, е и мотивът за единия език, през който минава спасението на човечеството, в частност - мотивът за словото оръжие (книгите оръжие) срещу „противника на нашите души”.

И осъзнаваме, че „ЕДИНОСЛОВИЯ” в по-общ, онтологически, така да се каже, план ще рече - ЕДИННОСТ НА ЧОВЕЧЕСТВОТО В МНОГОТО ЕЗИЦИ (МНОГОЕЗИЧИЯТА) НА НАРОДИТЕ, т.е. ЕДИННО ЧОВЕЧЕСТВО ОТ МНОГОТО НАРОДИ И ПЛЕМЕНА, „МЕЖДИТЕ” МЕЖДУ КОИТО НЕ СА ГРАНИЦИ, А „МЕЖДИНИ СПОЙКИ”. По неведоми пътища у български книжовник от края на ІІ хил. сл. Хр. и самото начало на новото хилядолетие повече интуитивно, отколкото осъзнато просветва „спасителната формула” - „ЕДИНОСЛОВИЯ”. С други думи - МНОГОЕЗИЧИЯТА ЧОВЕШКИ НЕ ВЪЗПРЕПЯТСТВАТ ЕДИНСТВОТО НА ЧОВЕЧЕСТВОТО. Възпрепятстват го разнословията, разноречията, разногласията, разноезичията - плод от покушенията на „противника на нашите души” върху човека. ЕДИННОТО В МНОЖЕСТВЕНОСТТА НА ЕЗИЦИТЕ СЛОВО НА ЧОВЕЧЕСТВОТО Е СИГУРНОТО ОРЪЖИЕ срещу този могъщ противник. Но не всяко слово, а СЛОВОТО, ИДВАЩО ОТ СВЕТЛИНАТА И ПЪТУВАЩО КЪМ СВЕТЛИНАТА: БОЖИЕТО СЛОВО - без значение на какъв език ще бъде то произнесено (или написано). Това именно СЛОВО ОТ БОГА И ОТВЕЖДАЩО ПРИ БОГА Е ЕДИННИЯТ ЕЗИК НА ЧОВЕЧЕСТВОТО. В него са и единогласието и съгласието, и светлината и животът. ЕДИННОТО СЛОВО НА ЧОВЕЧЕСТВОТО може да бъде побрано, съсредоточено дори в една-единствена молитва, състояща се от една-единствена дума и дори без думи, защото… как беше при преп. Калист Ангеликуд - „съединилият се с Бога ум вече няма нужда от словото”, на какъвто и език да е то произнесено (или написано). А няма нужда, защото умът вече е съ-ед?нен със Словото, вече е ЕДНО със Словото, т.е. с Бога, според казаното: „В начало беше Словото, и Словото беше у Бога, и Бог беше Словото” (Иоан 1:1), и човек наистина няма нужда да Го изрича (призовава) нито с уста, нито с мисъл.

Често съм си го признавала наум и дори съм го споделяла пред приятели, време е да го кажа и официално: тъкмо в това виждане за литературата като история и като процес, като част от Духа и от цялостния духовен градеж на човечеството Петко Тотев има гениални прозрения. Чест е за мен, че съм след неговите съвременници, че го познавам, че общуваме и че ми се е доверил да го представя пред публика.

29.01. - 20.02.2017 г.