Интервю на Георги Н. Николов

- Матей, ти до болка обичаш България, което личи от всичките ти книги, но достойна ли е тя днес за славната ни история и угаснал ли е възрожденският й пламък? В ХХІ столетие у нас български поколения ли се раждат, или са апатична популация?

- Аз наистина обичам България! До болка, както казваш ти. И съм уверен, че ще я обичам до последния си дъх. Но понякога се питам: как, кога и защо в живота ни стана така, че да обичаш родината си е някаква странна, загадъчна и дори лоша черта от характера. Не е тайна, че мнозина наши съвременници ненавиждат своя български род, своите родословни корени, българския език и дори българската природа. И се срамуват от кръщелните си свидетелства, където пише, че са българи. Няма да споменавам за ония безродни и бездарни негодници, които оплюват нашата славна история и саможертвените подвизи на нашите безсмъртни предци. Тези майкопродавци никога не биха казали: „О, майко моя, родино мила…”, като Христо Ботев, не биха изрекли възхитителните думи „Отечество любезно, как хубаво си ти!”, като Иван Вазов, не биха повторили клетвата на Пейо Яворов „Ще бъда твой! Кълна се, майко…”, не биха прошепнали като Ангел Каралийчев „Земя на българите, Родино моя, на колене стоя пред тебе и целувам твоята корава, невидима десница!”… За жалост, тази гибелна чума, наречена отродяване, върлува по всички предели на земята българска, по всички села, градчета и градове и погубва душите на хиляди чеда на майка България… Сред тях, и на младите поколения. Аз не бих нарекъл тези поколения „апатична популация”, но не мога да остана равнодушен към това, че мнозина от тях преливат своята кръв в кръвта на други народи, че угасва възрожденският пламък в сърцата им…

- Защо народът не знае да се бори за правата си и защо интелектуалците протестират под сурдинка? Къде е духовният им бунт?

- Не мога да приема упрека към народа, че не знае да се бори за правата си. Няма смисъл да разлистваме историята, за да си спомним за бунтове и завери, за въстания, многолетни борби. Що се отнася до днешния ден, борбите на народа, в това число и на интелектуалците, имат по-други измерения. Почти във всички случаи те са смълчани и притулени. Но така или иначе в душата на народа те съществуват. Тревожен ек от тези вътрешни борби са стиховете и на мнозина български поети от всички поколения. Но кой ги чете? Кой би повторил поне един гневен или тъжен стих на някой съвременен български поет? Дори ние, поетите, рядко се четем. Навярно има изключения, но това не е утеха.

- Кой създаде безродниците, които се опитват да стъпчат в калта хуманистичните идеи на Априлския повей? Актуални ли са те и днес, в стремежа им да изграждат личности, полезни на обществото? Имат ли свое ново, преосмислено място в нажежения, до крайност политизиран делник?

- Според мен, безродниците са създадени от нашата действителност. Действителност противоречива, горчива, пагубна. Но за тях - безродниците, отричащи всяка хуманистична идея, за политическите хамелеони, за жалките чуждопоклонници, за безскрупулния „елит” на нацията, дори за обикновените мошеници, крадци и пияници тази действителност е предпочитана територия. Разбира се, тази противна сган няма място в нашия политизиран делник. И отново иде реч за борбите, защото все още в България има честни, чисти и достойни българи. Има и българи, които по различни причини живеят в чужбина, но за разлика от някои нашенци, тези българи са истински родолюбци и доблестни бранници на българската слава и чест.

- Какъв трябва да бъде днес според теб творецът на перото? Регистратор на събития, скрит на топло зад пердето, или зъл добряк, сочещ в лицата ония, които продават родината за собствена облага?

- Според мен, творецът на перото преди всичко трябва да има божи дар. Сиреч, да бъде талантлив! Трябва да бъде верен на майчината си кърма, на себе си, на своите корени, на заветите на нашите велики предходници, на божествената вяра в Живота и Човека, в правдата и красотата. В тази насока на мисли ще спомена един исторически факт - на 17 май 1876 г. от кораба „Радецки” гениалният поет - революционер Христо Ботев пише до своите приятели Грудов, Кавалджиев и Странски: „И знайте, че който не обича родителите си, жена си и децата си, той не обича и своето отечество.” А тази обич към отечеството е неотделима от пламенната надежда, изречена от друг гениален български поет - революционер Никола Вапцаров:

Живота ще дойде, по-хубав

от песен,

по-хубав от пролетен ден.

- С патриотичното си творчество не се ли чувстваш изолиран в общата мътна стихия от книги-еднодневки, преводни ерзаци и задъхано литературно печалбарство? Трудно ли е днес да си поет-патриот, дистанциран от европейско слагачество и соросоидни сребърници?

- И аз съм потресен от тази „мътна стихия от книги-еднодневки”, от фалшивите словесни пророчества, озвучени на развален български език, от шумните реклами на явни бездария в медиите. Но същевременно съм радостен и изпитвам истинска гордост, че мнозина български поети с различни биографии, съдби и политически пристрастия създават талантлива, силна, проникновена поезия. Тя обаче остава нечута, незабелязана, непрочетена, особено когато е на патриотична тема. В този смисъл думата „трудно”, изречена и написана за един поет-патриот, е мека дума. Нещата са ужасни! Но да не драматизираме разговора. Още повече, че аз съм отдалечен от тази „мътна стихия”, за която спомена, нямам нужда от поетически венци, изплетени от литературни лилипути, не протягам просешка ръка за „соросоидни сребърници”.

- Какво е лицето на съвременната българска литература и има ли тя достойни следовници на нашите класици, изгонени от националната просвета с крясъци и подигравки?

На този въпрос ще отговоря с една дума: печално. Да, лицето на съвременната българска литература е печално, но според мен това не означава, че нейните корени са изтръгнати, че нейните стволи и клони са изсъхнали. Въпреки всички удари, болки и беди, въпреки всички предсказания, прокоби и проклятия, българската художествена литература е жива, горда. И необходима! С ръка върху сърцето си ще кажа, че и в поезията, и в прозата и днес има достойни следовници на нашите класици. За жалост, има и вредни овластени нищожества, които ги гонят от националната просвета, от училища, университети и дори от читалища. И ги обричат на глад и мизерия. Но някога Алеко Константинов беше писал: „Един добър писател може цял живот да гладува и пак да се чувства цар!” Е, не бих казал, че съвременните български писатели са царе, но смятам, че всеки, който държи перото, държи и един златен царски жезъл…

- Върху какво работиш сега и ще ни зарадваш ли с нова книга? Никога ли няма да отстъпиш от принципите си, за които те поздравявам, и да станеш „по-обикновен”?

Разбира се, че никога няма да отстъпя от принципите си и няма да се откажа от моята мисия. Не мога да бъда друг… А тези дни завърших една нова поетична книга. Като излезе, ще ти я изпратя в старопрестолния Търновград и ти ще бъдеш един от нейните първи читатели.

- С какви думи би ободрил мислещите читатели, които обичат и търсят именно българското в българската литература?

С най-добри думи. Думи на обич, почит и светли пожелания. И с твърдата убеденост, че въпреки всички превратности, погроми и покруси нашата художествена българска литуратура е носила и носи свещени провидения, благотворни пориви и неизменна жажда за живот.

- А с какви надежди ободряваш себе си? Би ли ги споделил в слово и стих?

- С простите и съкровени надежди: да бъда жив и здрав, да не падам в бездните на мрачни състояния, с открити очи и открита душа да вървя по този необятен божи свят и, както и друг път съм казвал, да държа перото и да не си загубвам усмивката. А моят кратък поетичен поздрав е това стихотворение.

ПРОГЛАС

Не, няма да погине моят род,
дордето извори и птици пеят,
дордето детски люлки се люлеят
и слънцето златее като плод.

Сред лятна жега или зимен мраз,
под есенни и пролетни простори
душата ми с неверници се бори
и прогласява с поетичен глас:

На този свят остава моят род
и неговият път ще продължава
с великата борба за чест и слава,
и с огнената жажда за живот!