Банко П. Банков

(През тази година Найден Вълчев ще навърши деветдесет)

След като се разделихме с Валери Петров, мярката за талант в българската лирична поезия държат Найден Вълчев и Петър Караангов. Стиховете на Караангов са пастелни, докоснати от мека скептичност и деликатна меланхолия.

В стиховете на Найден Вълчев скепсисът, смирението, неизменни спътници на дълбоката възраст, са акварелни, просветлени, каквото изначално е творчеството му.

За мен Найден Вълчев е Найден, такъв го усещам от години. Когато пишем или говорим за други, ние неизбежно ги виждаме през себе си. Не мога да избягам от първата ни среща, когато говоря за него. Преди две епохи време той ми подаде ръка и ме въведе в тогавашния храм на литературата, списание „Септември”.

Оттогава макар да не сме контактували на питие и чаша, винаги съм усещал, че благосклонно следи накъде вървя, докъде съм стигнал. Имам малък грях към него, започнах с поезия, а ора бразди в прозаичната нива, но той деликатно ме окуражава, теши ме, че не съм сбъркал.

Навремето в „Септември” работеха знакови имена - Камен Калчев, Елисавета Багряна, Найден, Вътю Раковски, Станка Пенчева. Приглушена светлина под зелени настолни лампи, тих говор, висока взискателност, съчетана с покровителствено отношение към дебютантите.

Найден, тогава трийсетинагодишен, беше строен, какъвто е и сега, с дружелюбно излъчване, портрет на майка си, баба Неда, която имах шанса да видя.

Да се проследи фактологията на живота и творчеството му е тема за докторат. Роден е през 1927 година в Малка Брестница, слънчево „градско село” в злачна долина, в скутите на Балкана.

Години наред циментен прах от Златна Панега душеше Брестница, керемидените покриви на хубавите, но пустеещи къщи все още насивяват.

Завършва право в Софийския университет, не един талантлив български писател започва пътя си като юрист, правото, като литературата, е човекознание, но трудът се заплаща различно, героите на поета и адвоката са различни.

Редактор в „Български войн”, „Народна армия”, „Септември”, „Съвременник”, председател на Съюза на преводачите. Автор на десетки стихосбирки, между които - „Пъстра палитра”, „Северна светлина”, „Зърна за посев”, „Младата и старата луна”, та чак до пет тома избрани съчинения.

Той е поет песенник - стиховете му са вдъхновявали десетки български композитори, като се почне от Любомир Пипков, през Йосиф Цанков и Петър Ступел, та до Тончо Русев и Митко Щерев; пели са ги гласовити певци като Георги Кордов и Паша Христова.

Автор е на спомени за талантливи български, руски и белоруски писатели, публикувал е неизброими преводи на творби от европейски и по-специално - славянски поети.

Опитах да ги извадя от един единствен електронен сайт - „Литературен свят”, стигнах до някъде и потънах - Адам Мицкевич, Борис Олейник, Якуб Колас, Нил Гилевич, Михаил Исаковски, Едуардас Межелайтес, Рамсул Гамзатов, Роберт Рождественски, Ласло Наги и още, и още.

Само поетът-преводач знае колко творческа енергия, колко вечери будуване гълта работата над чуждоезиково римувано слово, за да намериш точното му внушение на български.

Колко бъдещи собствени стихове чакат, за да се родят и току виж си тръгнали, докато преводачът гребе от въображението си за да пресъздаде образ, изписан с думи на друга азбука.

Найден е заслужил деятел на културата, носител на наградата „Димчо Дебелянов”, на награди от Съюза на българските писатели, на Съюза на преводачите, на високи чуждестранни литературни отличия.

Той е изключително надарен словописец. В днешната ни поезия, препъвана от грапав ритъм и бедни, приблизителни рими, стиховете на Найден са музика изтръгната от многогласен оркестър.

Интимно тих, песенно напевен или бодър маршов ритъм във всички познати стъпки - хорей, ямб, дактил, амфибрахий и анапест, при това ритъм, който не е плод на формални търсения, а естествено е разчетен в темата; дълбоки, звънки рими, които пронизват навътре стиха, заковават смисъла.

Като техник по образование ще си позволя да сравня многосричковите рими у Найден с анкери, които укрепват ронливи скатове край пътищата. Не ги ли вкове творецът в тялото на стиха, то може да се разсипе, да не се запомни.

Той започва да твори, когато българската поетична нива е оградена от високи идеологически зидове, каквито теми са позволени вътре - такива. Но неговата впечатлителност, претворяването на случката в чувство, езиковата гъвкавост, живописната плътност, художествената сбитост са категорично изявени и в най-ранните му стихове, писани в онова зиморничаво, схоластично време. Но нека да оставим Найден да ни говори със собствените му думи:

АКВАРЕЛ, 1960 г.

Планина.
Пасбища.
Тихи облаци.
Белорунни стада в бял равнец.
Би помислил човек, че са облаци,
Ако нямаше звън на звънец.

Каква грабваща цветна картина в петнайсет думи, ритмичен бързей с ударена последна сричка, не е нужно да знаем, че е в анапест.

СЕЛСКИ ЗАЛЕЗ, 1960 г.

Следобедният дъжд за миг престана.
Денят разцъфна още по-засмян
и залезът далече зад балкана
за слънцето разпери светъл стан.
Започна пир в пембените му шатри.
Но облакът не се остави. Той
оправи гривата си надве-натри
и още чувстваш сили за порой,
препусна черния си кон на запад.
Настигна слънцето. Със луда стръв
те пак се сбиха. Почнаха да капят
по върховете светли капки кръв.
Раниха облака. Той сведе рамо,
съсечено от слънчевия меч.
Върхът го взе във скутите си. Нямо
помръкна слънцето след тая сеч
и тръгна към задморската си къща …
Утихна. Гаснат сетните лъчи.
Отнейде някаква тръба могъща
отбой ли свири, че така ечи?
О, не. От паша кравата се връща
и жадно за телето си мучи.

Ето го другото лице на лирика, леко намигва, подръпва чергата под краката на прехласнатия от пейзажа читател. А стъпката тук е маршова, ямб, нали се описва битка.

Но Найден не е само пейзажист, той е признат песенник, дай боже на всеки поет да напише текст, като Найденовата „Една българска роза”. Ето друг популярен негов текст:

Кой е той? Или може би тя?
Ведър, слънчев и син е просторът,
дървесата се будят от сън…
Някой чука на моя прозорец и ме вика навън.
Кой е той? Или може би тя?
Или може би това е просто пролетта?
Нейде тихо хармоника плаче
и разсипва китарата звън…
Някой топло ме вика във здрача
и ме мами навън.
Кой е той? Или може би Тя?
Ах, това е, ах, това е просто пролетта!

Смяна на стъпката, синкопи, скъсяване на фразата. Композиторе, сядай на пианото.

Още в онези ранни години лирика го теглят и абстракциите, осмислянето на труда, на човешкото съществуване.

Щастлив поет е оня, който в светъл ритъм
ще въплъти след много труд поезия,
слепяща със секундни мълнии, с каквито
гори магнезия,
но и спокойно топлеща пръстта, цветята
и хората, и птиците, и зрънцето
със трайна, хлебородна светлина, каквато
излъчва слънцето.

Отново скъсена, синкопирана фраза в последния ред, тя заковава мисълта като куршумен изстрел, като сребърен гвоздей.

В поезията на зрелия, четирийсет годишен поет навлизат други герои, релефната картинност все повече е натоварена с мисловна многозначност:

ЖЕНА

Кажи коя е първата жена
на твоите момчешки дни и нощи?
Залезе тя при изгрева си още
с нетрайна романтична светлина.
Кажи коя е нежната жена,
която ти все още не забравяш?
Забравям я. Вълната се смалява
когато дойде другата вълна.
Кажи коя е тъмната жена
която те направи суха пепел?
Държа един угаснал въглен в шепа
и в него няма капка топлина.
Кажи коя е вечната жена,
която в теб до края ще живее?
Не чуваш ли? Тя моя син люлее
със свойта вечна песен: - На-ни-на.

А сега да скочим напред-напред, в днешно време, в „електронния” Найден, от страниците на сайта „Литературата днес”, списван от Георги Ангелов, баща на толкова бездомни откъм стряха, фондации и издателства талантливи творци. Найден е тънко ироничен, социално чувствителен, зрял поет - патриарх:

МЪНИЧЪК МИГ

От музея на Шекспир във Страдфорд си купих молив.
- О, молив за сонети! - си рекох. И малък мотив
закуцука отнейде към първата стъпка на текста.
- А защо си не купи и гума? - попита ме Шекспир.
И се върнах. И купих. И светна навън вечерта,
но внезапният оня мотив като дим отлетя.
И сънувам как Шекспир от някоя своя пиеса
се покаже и тихо: - Сонетите, каже, къде са?
Ами те, тези есенни лебеди, де да ги знам
дали в някой жълт залез ще плеснат с криле и насам…
Но все пак ми остана спасен, непромит, неразсейван
този мъничък миг от далечния Страдфорд на Ейвън.

Ето го талантът в пълното му измерение, широта на размисъла и събраност в мига, привидна непринуденост, делничност на разказа и дълбочина на прозрението за преходност, за мимолетност, впечатляващ пример за римното и ритмично богатство на езика ни. И не бил нужен закон за запазване на българския език?!

Колко важно е провидението да отпусне дълъг творчески път на таланта, за да може да се изяви многостранно, да е верен на себе си, но и да е адекватен на течащото време. Късният Найден е социално ангажиран, но без трафарети, без партизанщина:

НЕСРЕТНИК

Обут в различни две обувки,
подложил под глава каскет,
той спи под сребърните букви
на киното. Изпит и блед
като средновековна щампа,
сънува рая бос и гол
и свети уличната лампа
над него като ореол.

Нужни са му все по-малко думи, за да каже повече:

ЛЯСТОВИЧЕ ГНЕЗДО

Под стряхата е някъде,
ала къде го?
Скрило се на завет,
но и на ачик,
от кал и сламки е слепено,
а пък в него
какво небе…
И колко чурулик.

Писецът му може да бъде сатирично остър, но никога - вулгарен:

УЧТИВ АВТОГРАФ

С уважение и
и почит -
без задължение
за прочит.

МЛАДАТА СМЯНА

Ний си казахме: - Апостоли!
Те ни казаха: - А постове?

За новите стихове на Найден трябва да се говори и пише отделно. Той е пазител на високото майсторство при втъкаване на образи, чувства и идеи в ритъм и рими, все така е привлекателно демократичен в изказа си, но по-сложен, многопластов, иска вслушване - както е при късния дядо Верди. Ще си позволя нова дума, късният, днешният Найден Вълчев, иска вчитане.

Накрая ще завърша с едно негово прозрение отпреди четирийсет години, което открих в книга, подарена ми с негов автограф:

Четирийсет и четири годишен.
Добре звучи.
Макар и не съвсем.
Но ти вървиш със порива предишен.
Върви,
не ще се лесно предадем,
и просто си ори браздата черна,
засявай в студ,
жъни във жега,
сам,
че там,
на края й,
те чака верна
везната на годините.
Чак там.
От толкова неща отдъхваш:
- Бяха.
За толкова въздъхваш:
- Предстоят.
И вие се край старата ти стряха
димът на недовършения път,
И тичат срещу тебе златни,
сини,
червени,
черни,
пълни с простота
четирийсет и четири години
нечакани и чакани неща.

Найдене, човек не бива да подсказва на Господ, оттогава досега срещу тебе изтичаха четирийсет и шест години, нека да дочакаш още толкова. Автографът за мен в книгата ти „Зърна за посев” е: На Банко П. Банков, с когото си имаме симпатия вече толкова година; с пожелание това да бъде до като бъдем такива, такива.

11.11.77, София,
Найден Вълчев

Найдене, такива сме. Банко
март, 2017, София