Георги Стойков

За поета Никола Василев Ракитин (Никола Василев Панчев) са казани верни, красиви думи, но има и доста недомлъвки. Поетът Людмил Стоянов го причислява към Вазовската традиция. Други доказват, че е повлиян трайно от пейзажната лирика на Кирил Христов. А сам Ракитин признава, че най-високо цени Пенчо Славейков и Пейо Яворов.

Ако вникнем обаче в основните творби на Ракитин ще видим, че той е чужд на тяхната проблематика. При него липсва духовният прагматизъм на Пенчо Славейковото творчество и трагичните духовни противоречия у Яворов, като изключим стихосбирката „Черни мъниста”, излязла посмъртно през 1938 г.

Тогава какво представлява човекът и поетът Никола Ракитин? Какво е той за българската литература, за Плевен и Мизийската равнина, за всички нас, които имаме щастливата орис да бъдем негови духовни наследници?

Всеки, който е разгръщал страниците на неговите книги с лирика, носи в душата си един свой Ракитин. В далечното ми детство, от средата на трийсетте години на миналия век, аз се впечатлих най-напред от астраганения му калпак и дълги години тъгувах за неговото житно зрънце, за което той молеше:

Майко земьо, то е с тънка риза,
не го пускай вънка да излиза.

После, когато съдбата отреди да се преселя в Плевен и имах възможност да общувам с литературни творци като Величко Нешков, Любен Христов, Владимир Кирицов и Николай Мизийски, които са се докосвали до живия Ракитин - били са негови ученици или техните родители са общували с него - пред мен се разкри една невероятно възторжена личност, чиито възвишени пориви са сеяли навред само чистота и доброта.

Уви, от изявените поети на нашия край, като изключим Александър Муратов, Калин Донков и Георги Константинов, никой не съхрани бисерната чистота на Ракитиновия поетически изказ.

Повече от нашите местни млади и не съвсем млади поети блуждаят из световното пространство и търсят образци, а образецът е тука, при нас, в нас, защото традицията в световната литература днес е онова, което Ракитин е изповядал и правил още в двайсетте години на миналия век.

След гостуване в средата на месец май 1929 година големият руски поет Константин Балмонт (3.VІ.1867-24.ХІІ.1942 г.) се влюбил в усмихнатия и възторжен човек Никола и в неговата девствена поезия.

Представяйки го в западните емигрантски издания той казва на своите читатели: „Ако Франциск Асизки би прочел стиховете на Каспрович, той навярно би се усмихнал благоволително. Но мен ми се струва, че той, който се е радвал на мушичката, кацнала, пеейки на косата му, ще се усмихне още по-ласкаво, ако би прочел стиховете на Ракитин.”

Ракитин е впечатлен от изключителната ерудиция на руския поет. Той е полиглот - владее 17 езика, включително и всички славянски. Поклонник е на народната поезия и е изследовател на славянските народни песни. През 1930 година издава сборник с български народни песни - „Златен сноп на българската поезия”.

Балмонт, който е дисидент от 1920 г. и живее в Париж, е превел стихотворенията на Ракитин - „Вечерен звън”, „Зима при Вит”, „Пролет при Вит”, „Слънчева поляна” и др.

Не разполагам с изследване какво въздействие са оказали тези преводи на Балмонт върху читателите и издателите на Запад, но по пътя на логиката допускам, че това е една от причините двайсетина години по-късно в Париж да се появи доста обемист том с Ракитинови стихотворения - повече от 200! Господи, та такова издание, с толкова творби нямат нито Вазов, нито Пенчо Славейков!

Наскоро, ровейки се в спомените на различни автори, приятели и близки на Никола Ракитин, попаднах на един факт, който ме порази, и леко развесели.

Навярно малцина знаят как Ракитин е станал поет. Изглежда в детството си и Никола, както повечето деца, не е бил от най-мирните.

Пък и природните дадености на родния му край - в подножието на хайдушка Стара планина - са добра предпоставка да се развива богато въображение. Сурова планина, тъмни дълбоки долове, легенди коя от коя по-страшни и героични.

Буйното момче захвърля учебниците, зарязва училището и броди на воля из вековните гори и по стръмните канари. Баща му, селският фелдшер Васил Панчев, се видял в чудо и да усмири палавия си син, един ден го заключил в стаята, тикнал в ръцете му „Записките” на Захарий Стоянов и оттогава… Кольо станал човек.

Този факт го съобщава дъщеря му Светла Ракитин. Едва ли е само тази причината Кольо да „стане човек” и поет от европейска величина, но аз съм склонен да му отдам решаващо значение.

Да се докоснеш в юношеска възраст до това свято Евангелие, каквото са за българския национален дух „Записките по българските въстания”, е повече от щастие.

Един от най-прецизните ценители на Ракитиновата поезия, литературният критик Кръстьо Куюмджиев твърди, че за живота на Никола Ракитин не могат да се кажат кой знае колко много неща. Роден на 6 юни 1885 г. в с. Лъджене (дн. Трудовец), Ботевградско. Родителите му се преселват в Ботевград, а после в София. Завършва Първа мъжка гимназия, а след това Славянска филология в Софийския университет.

През 1908 г. е назначен за учител в Плевен. Оженва се за Катя - „зеленооката учителка” или „римлянката”, както обичливо я нарича Антон Страшимиров и от брака им се раждат три дъщери. Участва в Първата световна война. На 2 май 1934 г. се самоубива. Това е всичко.

Целият си житейски път Ракитин извървява в Плевен. Ей по тези хълмове, които заграждат като венец нашия хубав град, ей в онази недалечна Витска долина, през която мълви вечната си песен родният Вит, по просторните полета на Мизийската равнина с люшнати ниви и слънчогледи, със злачни ливади.

Тук и единствено тук той е щастлив, защото изживява пълно радостта от труда си. Вижте само как искрено и красиво го е казал:

„Още щом завърших Университета, юрнах се между народа да раздавам онова, което като пчелица бях придобил… И ще кажа, че няма по-хубаво от живота на село, сред хубавия ми народ. не бих заменил учителството с нищо друго. Ще речеш: ами с литературата? Да, обичам я! Но преди всичко обществения дълг.

Литературните занимания за мен са чиста радост само след като съм изпълнил задълженията си като баща и учител. Писателят трябва наравно с другите да понася тежестта на живота. Има писатели, които не ходят между хората.
- А ти, поете, все край твоя Вит.
- Да, и пролет, и зиме - все при Вит, при народа, сред природата…”
Споделено през 1929 г. с писателя Христо Бръзицов.

Поетът е щастлив. Посреща гости, ходи с приятели по кафенетата, а с децата и съпругата си през летните ваканции на курорт по Черноморието и по конкретно - на Галата до Варна.

Който не е пристъпил прага на уютния му дом в Плевен, само той не е вкусвал от домашното му вино. Това прочуто натурално вино са опитвали Людмил Стоянов и Мария Грубешлиева, красивата Дора Габе с напевния си глас, сладкодумната Калина Малина, деликатният Николай Лилиев, стеснителният Ангел Каралийчев, възторженият Димитър Панталеев. А Константин Петканов, като народен човек, сядал с удоволствие на домашната трапеза на подлютен бобец с много девесил…

Близо двайсетте му стихотворни сборника - от „Под цъфналите вишни”, през „Размирни години”, „Слънчеви люлки”, „Дунавски сонети” до „Капят листата” - донасят на Ракитин популярност, слава и много човешка обич.

Учениците му го обожават, а той ги дарява със слово, което не се забравя цял живот. За двайсет и пет годишния му творчески юбилей „духовитото и даровито селянче от Долни Дъбник” - бивш ученик и дългогодишен приятел - му посвещава карикатура и стихотворение. Сещате се - става реч за неповторимия Илия Бешков.

Затворен в своя малък идиличен свят, далеч от групи, разпри и завист, тържествуващ с пролетния порив на месец май и изведнъж потресаващото - Ракитин се самоубил в тунел номер три в Искърското дефиле!

Всички, които познават благия характер и безметежната душа на поета, са потресени. От Париж Константин Балмонт пише тревожно писмо до българския поет Емануил Попдимитров: „Кои са тия изроди, погубили Ракитин? Каква е ролята на Министерството на просветата? От мъка и гняв не мога да си намеря място. Неговата кръв оплиска цяла България. И как ще измият тази кръв”?

Клеветниците в България потривали ръце, а съдът гузно мълчал…

Ах, тия тунели, тия тунели! Това зловещо Адово око, което ще покрива с покруса не един и два пъти България. Тунелът на Ракитин. Тунелът на малкото стрелбище в двора на Военното училище „Васил Левски”, където като офицер през 1953 г. имах горчивата участ да гледам как вадят костите от общ гроб на удушените през кървавите априлски дни и нощи на 1925 г. и проблясва изкуственото око на Гео Милев. Зловещи спомени!

И за да поемем дъх и преглътнем буцата, заседнала на гърлото, нека промълвим безсмъртното двустишие на поета:

Душата ми е на дете душа:
тя вярва и в мечти, и в чудеса.

И нека никога да не забравяме изстраданите предсмъртни слова:

„Мили мои хубави деца,
Лили, Светла и Биса, тъй благ и добър към вас, такъв бях и към другите. Не съм допускал, че срещу мен зли хора ще се отнесат жестоко. Моят последен бащински съвет е да се пазите от зли хора. Слушайте майка си, която тъй много се грижи за вас. Аз ви оставям само едно богатство - моите песни, в които звучи душата ми. Четете тия песни и душата на вашия татко ще бъде винаги с вас.
Прегръщам ви и целувам.
Вашият татко Кольо.”