ОГЛЕДАЛОТО НА ЖИВОТА
Писателят е огледалото на живота. Това определение сигурно няма да срещнете никъде другаде, защото възникна съвсем апостериорно и съвсем неочаквано. То възникна след прочита ми на „Нектар от спомена” на Кольо Георгиев.
И се разположи в гънките на паметта, в стволовете на въображението и в енигмата на съпреживяното. Така предначертано и толкова непосредствено, това определение би трябвало да озари всяко индивидуално съзнание, докоснало се до повествователния свят на вълшебника Кольо Георгиев.
Той е създал белетристика, която, по своята съпоставимост с представите, принадлежи на поетическата аналитичност на битието с неговите субстанции и атрибутивни релации.
Защото, така подредени, словата в разказите на Кольо Георгиев получават емоционална динамика, която не само, че се доближава до езика на поетическия изказ, но понякога го конкурира чрез силата на словесните внушения, оповестени чрез динамиката на диалога, чрез носталгията на преживяното и най-вече - чрез непринуденостите на искреността, която остава завинаги входната врата за истинската словесност.
Кольо Георгиев отдавна е заел своето неотменно място сред върховете на съвременната българска литература. И това място не е никак случайно, защото стилът на този творец излиза от талвега на познатото и чрез неимоверната иносказателност на диалога и чрез пречистеното морално съзнание одухотворява битието ни, прави ни сякаш по-възвишени и най-вече - по-човечни.
Първото и превъзходното в разказите на Кольо Георгиев е хуманността, загърната с ненадменната сензитивност на преосмисленото. За този писател съхраняването на детските спомени е станало висша добродетел.
За него сакралното преживяване е най-чистият нравствен извор и писателят гостолюбиво ни кани да пием оня нектар от спомени, който ще ни направи по-жизнени и по-пригодни за всекидневните битки със злобата и сквернословията.
След прочита на разказите „Лека нощ, татко” и „Дядото и внучето” моралната справедливост ще намери своите добри пристанища и със сигурност човек ще получи онази доза справедливост, от която е изпитвал истинска необходимост.
И това е така, защото Кольо Георгиев прибавя към своята нелека биография на борец за социална справедливост и волята си да се бори за победата на нравствения стоицизъм, да бъде „съдия на самия себе си”.
Кольо Георгиев е неподражаем майстор на диалога и чрез него успява да събуди и обуздае конфликти, да нарисува образи и да оживи картини. И по вълшебен начин да ни накара да приемем онова, което той вече е изживял, пресъздал и одухотворил. А написаното от него е заело мястото си в традицията на най-доброто от литературната ни класика.
Живият и увлекателен език, който всъщност е само средство да се изрекат нравствени послания без давност, обуславя наличието на морална устойчивост, принадлежаща само и единствено на големи личности и характери.
Без съмнение Кольо Георгиев е от онези малцина стоици, без които не само българската литература, но и България би заприличала на безводна и бездушна пустиня. Ето защо от сърце и душа му желая още дълго да ни радва със своите естетически послания, със своята неизмерима и неподражаема образност и със своето любомъдрие. И да пием без насита неговия „Нектар от спомена”!
Кольо Георгиев. „Нектар от спомена”. Избрани разкази. Издателство „Български писател”, С. 2017
