Банко П. Банков

Виолета Станиславова е родена през април, а стиховете във „Воалите на любовта” носят усещане, че са от авторка, видяла света под знака на зодия Близнаци. Две същности в една красива амфора.

Дългогодишен сътрудник и редактор във в-к „Български писател” и „Словото днес”, тя е общителна, жизнерадостна, готова да поощри, да дари усмивка; никога не натрапва себе си.

В стиховете си е впечатляващо самотна, вгледана над ежедневието, поданик колкото на реалния свят, още повече на отражението му в чувствителната й душевност. Деликатен творец, търсещ отговор на извечните и трудно достъпни за съзнанието ни аксиоми на съществуването, чрез които е кодиран отрязък живот за всеки от нас.

Когато тръгнеш по пътеката, очертана от думите, от неспокойствата й, първото впечатление е, че четеш опоетизирана проза. Не е търсен строфичен градеж, стъпков ритъм, римно обрамчване на мисълта. Напротив, тук и там - синкопи, смяна на последователността на ударените срички, мисълта се разлива в широко легло, за да се сгъсти в поанта от три-четири думи, златна цедка, задържаща възможни отговори за безпокойствата на съществуването.

Постепенно обаче, навлизайки в поетичната гора на Станиславова, преставаш да търсиш формалните белези на класическия или бял стих. Приемаш начина, по който тя говори със себе си, със света - пречупен през нея, за същностен, единствено прилягащ за диалога й с битие и мисли.

А тя задава сложни въпроси на „другия” в себе си, записва спора в двоичен код, между душа и тяло, между преходно и нетленно, вложено от твореца в нас.

Убежище е моята душа.
Когато бездуховното наоколо ме наранява
завръщам се при нея и тогава тя
входа си отваря и ме приютява.

Целият първи цикъл „Докосване” е посветен на това деликатно усилие на „физическия” човек да преодолее разстоянието, отделящо го от собствената му духовност; от заложеното у него от Твореца. Да го разгадае и „хармонизира” живота си с пришепнатото „с висше”.

За разпиления свят, моят живот
може би има някакво скрито значение.
Едва ли до края на дните си ще събера
смисъла на онова, което Бог е заложил във мене.
И макар, че успявам понякога
да разчета знаците на съдбата,
това не ме спасява от двойствеността,
от инстинктите, от мен самата…

За да се стигне до енигмата:

Но не знам душата разум ли е - или може би,
разумът е душата?

От подобна полюсна стилистика „вярно-невярно” е обвеян „личният” цикъл „Трънени спомени”. Тук опиянението и разочарованието, гневът и примирението, попилените или съхранени чувства се блъскат между бреговете „аз” и „ти”.

Истината е в погледа, в преценката на „аз”-а, нищо че „ти” от другия бряг настоява, че също „аз”. Прозирните бои тук са сгъстени до аленото на кръвта, до черното на туша.

Ако пак се откажеш от мен…
Ако пак ме напуснеш…
……………………………….
ще стане нажежена пепел душата.
………………………………..
с гибелна сила ще залича паметта,
…………………………………
ще драсна клечката - ще се самовзривя,
за да няма и спомен от нашата любов на Земята.

И след бурята на страстите, ожесточението и заплахите - помъдряването. Антиподите „аз” и „ти” с противоположните си заряди, се уравновесяват в цялото в цикъла „Невъзможна реалност”.

Ти си тихата ми надежда за оцеляване.
Изборът между вчера и утре.
Тайната мисъл.
Овладеният страх, обсебил душата.

Това мъдро примирение настоява да го чуе не само „ти” (другият „аз”), но и цялото изнервено днешно човечество. Помъдряването отново облича мисълта на поетесата в акварелни думи.

Всички пътища започват от сърцето ми.
Цялото е покрито с белези - зараснали рани от стария ми живот.
Сега отново гледам напред и често си мисля за теб.
Дали нещо помежду ни ще се получи?

И дори в моменти на раняващо разочарование и песимизъм, лекарството е в съпреживяването, съболедуването на грешките.

Всички връзки започват с нещо незначително,
и завършват с разочарование и самота. Моите са малко, но трагични…
И продължителни…
Съдбоносни…
А твоите?

Една дума-въпрос и вратата за надеждата е отворена. Така поетесата, а с нея - и читателят, стигат до просветлението, до загърбване на съдбовностите на съществуването, за да се вгледат в природата, в света какъвто е в цикъла „Пясъчни дюни”.

Море за двама и за всички, с дълги южни плажове, вълните, чайките, рибарските лодки, старият и нов Созопол, целият летен реквизит, помръкващ всяка есен и възраждащ се напролет, за други.

Сякаш Бог е създал само за нас този рай,
за да бъдем, макар и за кратко, щастливи.

И какво, че

Вместо риби рибарите в мрежите си ловят
празни бутилки, отпадъци
и отломки от романтичните си години.

Човек живее в изначален грях с природата. И ние, пишещите, претендиращите за морал, за пастири на читателите. За това - нека бъдем смирени.

Когато посегнах към тънката, зелена като следобедна вълна книжка „Воалите на любовта”, отначало ми се стори, че заглавието е в стилистика от друго, не точно днешно време.

След като внимателният читател я затвори обаче ще долови прозирността на поетичния поглед, ефирът, обгръщащ предметната физика с тънката материя на мисъл, търсеща да надникне по-далече и надълбоко.

И това е воалът, който обгръща, отделя от нас талантливата поетеса.