Недялко Чалъков

През есента на 1963 година бе открит Великотърновският университет „Св. св. Кирил и Методий”. Георги Данчев бе назначен за асистент по История на българската литература. Водеше упражненията на проф. Пеньо Русев, с когото бяха добри приятели.

Може би участието ми в списването на студентския вестник и публикациите ми в него, станаха повод за сближаването ни. Бях чел негови стихотворения, които ми допадаха като усещане и настроение. Аз правех първи крачки в поезията.

Той се интересуваше от нас, пишещите студенти. Станах му симпатичен и често разговаряше с мен. Запознаваше ме с такива поети, за които не бях чувал.

Предлагаше ми техни стихове. Открояваше се неговата ерудираност и лирична дарба. Умееше като събеседник да скъсява дистанцията със студентите и ние го чувствахме все по-близък до нас. И сега го виждам пред очите си - висок, строен, общителен, леко усмихнат…

Така го запомних и такъв остана в моите спомени. Близо половин век измина от оново време, но паметта ми е все още жива. На историческия хълм Света гора бяха дошли младите и талантливи следовници на Евтимиевата школа, в сърцата на които гореше пламъкът на родолюбието и науката.

Асистентът Георги Данчев прекарваше часове в библиотеките, ровеше се в стари ръкописи, жития, проучвайки старобългарската литература. И не мина много време, когато се появиха книгите му с научноизследователски характер - монографии, сборници със студиии и статии, учебници.

Поезията му беше някак прикритие. Не я споделяше с всеки. Тя оставаше в тъжните му и светли изповеди, в нежната му лирическа душа. Разкриваше над белия лист своите болки, радости и вълнения.

За 70-та си годишнина поетът Георги Данчев издаде книгата „70 избрани откровения”. В краткия отзив доц. Стефан Коларов подчертава поетичните успехи на автора, спирайки се на творческия му и жизнен път.

„Той е изтъкнат учен и университетски преподавател, има признанието на изследванията си като фолклорист и познавач на старата българска литература, професор е и е бил ректор на едно от нашите най-авторитетни висши училища.”

И по-нататък допълва: „А неговите стихове са се раждали сякаш извън кабинетните занимания на научния работник, те са идвали и в други мигове на вдъхновение, превръщали се в малки духовни тържества някак скрито от обществената ангажираност, от външната популярност.”

Събраните стихове в това томче Данчев ми подари с автограф на 17 март 2003 година във Велико Търново като поетически спомен, с пожелание да поддържам творческия огън. Написа го три години преди смъртта си.

Затова сега с тъга и обич пиша тези слова, в знак на неговата памет. И нека по-често си спомняме за такива хора, отдали живота си на науката и изкуството. И да следваме техния духовен път.

Роден е на 6 декември 1932 година, в недалечното от Велико Търново село - Плаково, известно с Плаковския манастир, убежище на революционна дейност в миналото.

Като директор на Търновската книжовна школа той има големи заслуги при изследванията и утвърждаването й, доказвайки нейната непреходна слава.

Поезията на Георги Данчев винаги ме е вълнувала. Тя е искрена, мъдра, черпеща сила от родовия му корен. От онези балканджии с буен пламък в сърцата си, неподатливи на омразата; честни във взаимоотношенията си; носещи революционния дух на своята епоха.

С какво вдъхновение и любов посвещава стихове на своя баща и на майка си, на най-близките си хора! С каква искреност и откровение е написал стиховете си в интимната лирика! „Обичай ме - дори и затова, че в земния си път не съм безгрешен!”

Не мога да не изразя своята благодарност, макар и с късна дата, за това, че ме е канил на гости у дома си, за гостоприемството… За първи път като студент видях такава огромна библиотека, каквато имаше поетът.

Часовете, прекарани с него и съпругата му, не мога да забравя, както и хубавата плаковска ракия. Тя подклаждаше градуса в нас и разговорите се въртяха все около поезията.

Топлият му и искрен глас ме завладяваше. А когато си тръгвах, ръцете ми бяха пълни с книги на световни поети, които ми даваше да чета в студентските си нощи.

В есента на 1967 г., точно в навечерието на Новата година, се състоя сватбеното ми тържество. Поканих го, но той ми изпрати телеграма като се извиняваше за отсъствието си, пожелавайки ми семейно щастие и много любов.

След сватбата, в началото на януари, съпругата ми се яви на изпит при проф. Пеньо Русев и при него. Изтеглила въпрос за жития от старата българска литература и погребални обредни песни от фолклора. Когато започнала да отговаря, Данчев я прекъснал и обяснил, че тя от няколко дни е млада булка. Станало въпрос и за младоженеца.

И когато проф. Русев разбрал, че това съм аз, моя милост, свалил бавно очилата си и любопитно я заоглеждал. Накрая рекъл: „Значи тъй, млада булка! Как можа това магаре да излъже толкова младо и хубаво момиче! Ами да й дадем, тогава Георги, сватбените песни! Те подхождат на млада булка!” Избухнал смях и изпитът минал като по вода… След изпита тя ги почерпила и си тръгнала усмихната и щастлива.

През 1966 година, още когато бях студент, Данчев на 34 години, издаде дебютната си книга „Гергьовска люлка”.

Въпреки ангажираността си в научната и обществена дейност, той е автор на 8 стихосбирки за възрастни, сред които: „Фрески”, „Упорити хълмове”, „Жилав корен”, „Трептят антените”, Попътни откровения”. Някои от тях са преведени на италиански език. Други 8 е написал за деца и юноши.

След дипломирането си, една година бях възпитател в неговото родно село. Там проходи и синът ми. През свободното време поетът си идваше у дома. Срещахме се. Разговаряхме. Той се радваше и прегръщаше сина ми, който правеше първите си стъпки на плаковска земя. Сполучливо имитираше звуците, които издаваха животните. Ние се забавлявахме и задъхвахме от смях.

На Великден покани мен и моята съпруга да отидем заедно на църква. Отдавна не бях влизал в божия храм. А вътре - препълнено с хора. След литургията, всеки искаше да се докосне до Свещения огън. Замириса на тамян. Изведнъж проеча гласът на свещеника: „Христос воскресе!”, „Христос воскресе!”, „Христос воскресе!”. Множеството от хора се отправи навън, за да обиколи три пъти църквата. На възгласа на свещеника: „Христос воскресе! множеството отговаряше с: „Во истина воскресе!” и ехото отлиташе към Балкана. Когато си тръгнахме, дълго споделяхме впечатленията си от тази свята нощ.

Животът ме завъртя като колело и накрая, след толкова блъсканици, се завърнах отново във Велико Търново.Тъй като бях безработен, започнах вестникарски бизнес. Издавах вестник „Неделник”, тясно свързан с културата, който се харесваше много на читателите.

Проф. Данчев беше мой сътрудник. Дори написа уводната статия на първия брой, сравнявайки нашия вестник със Софрониевия „Неделник”. Изтъквайки делото на видния книжовник, той ни пожела да следваме неговия път.

Представяше книги на млади автори в издателската ми къща. Водеше рубриката „Поетична антология Търновград”, включвайки в нея известни български и чуждестранни поети, посветили стиховете си на древния град.

Към края на своя живот, поетът Георги Данчев се обади по телефона и ме помоли да занеса у дома му течението на в. „Неделник”, вероятно заради своите публикации.

Мина известно време. Здравословното му състояние не беше добро, но въпреки това продължаваше да преподава в университета. На Гергьовден все черпеше съпругата ми и изпращаше за мен поздрави и пожелания. Но вече губеше ориентация към студентските аудитории.

Когато отидох да взема вестника от дома му, той ме очакваше. Здрависахме се. И въпреки болестта си, не пропусна възможността да ме попита: „Да дам ли от оная, плаковската ракия, за да изпием по чашка?”

Обещах му това да стана някой друг път. Но друг път нямаше. Поетът с нежната душа и безкрайната човешка обич почина на 24 юли 2006 година. Погребаха го в родното Плаково. Мир на праха му!