Д-р Георги Ив. Бояджиев

Иван Ст. Андрейчин умря! Още едно голямо сърце престана да тупти. Какво от туй? Литературните лилипути, скрити в хралупата на мъничкия си морал, потриват ехидно ръце и лукаво се усмихват. Един голям човек по-малко, какво от туй? - България няма нужда от големи хора.

Един от основателите на Съюза на писателите умря - какво от туй? Нима е нужно да се издаде некролог? Та той, господа, е изключен, върху него тежи официалната присъда на един скован от мъртвата буква на закона съд.

Какво от туй, че Андрейчин е един от зидарите на нашата бедна литература. Какво от туй, че той е един от малкото добри преводачи, какво от туй, че той е тънък познавач на театъра?

Нищо, той е осъден, той е мъртъв. Мъртвите мълчат и не могат да се бранят. Човекът, с когото се възпитава цяла генерация умря и всички мълчат. Умряха ли неговите приятели? Парализираха ли се мозъците и ръцете на тези, които той учеше на красота и любов! Всички мълчат - лицемерната пуританщина ликува.

Като че ли умря най-отхвърленият човек в тази нещастна страна - страна без почит към своите първи хора. Не пробягна ли сянка от срам по лицето на неговите по-раншни приятели, за да ги изтръгне от тяхното гробно мълчание?

Мълчете. Андрейчин умря, но той живее и ще продължава да живее в душата на всеки (български) честен интелигент. Срамно и подло мълчание!

——————————

в. „Литературен глас”, г. 6, бр. 222, 18 февруари 1934 г.