Майкъл Ондатджи

превод: Инна Учкунова

ДЕВЕТ ЧУВСТВА (IX)

Имам стара книга за отвари
против лудост, карта
на всички горски манастири,
хроника на санскритски молитви,
донесена отвъд океана.
Имам всичко това,
но нямам теб.

Остана ми само сянката ти,
откакто някак те прогоних от себе си.
Сега съм като сокол,
който изведнъж е станал страхлив.

Нося те в сърцето си по начина,
по който астрономите рисуват
звездни карти един за друг,
като поставят малки мидички
върху тъмно платно и си казват
„ето, това е раят”
и после пресмятат
движенията на звездите…

КОГА СМЕ ПОЛУЧИЛИ БЕЛЕЗИТЕ СИ

Едно момиче, с което не съм пил кафе от години
и дори не сме разговаряли скоро,
ми пише за стар белег,
който носи на китката си -
малък, избледнял белег,
не по-голям от пиявица,
който й бях нанесъл,
размахвайки новото си италианско джобно ножче -
обърнах се и докато се усетя,
едно малко кърваво петно
изцапа блузката й.

Жена ми има белези като пръснати капки дъжд -
по глезените и коленете си,
казва, че прозорецът на зимната градина се счупил и я порязал,
но аз почти не мога да си представя такава гледка,
като изключим, че червените крака ми напомнят
на една нимфа от картините на Шагал.

Ние винаги си спомняме
кога и как сме получили белезите си -
те запечатват ненужни емоции,
разделят ни от приятелите ни,
все още помня учудения поглед на момичето.

Дали ще крие белега от мъжа си, от любовниците си,
ще поставя ли отгоре му ръчен часовник,
но после си спомних, че зад този белег
не се крие никаква емоция.

Ще се видя с това момиче
и ще си представям,
че съм й направил този белег
с цялата любов, която
така и не се роди помежду ни.