КРАДЕЦЪТ В ГОРАТА
Селото, в което живееше Стоил Козата, бе разположено в полите на Витоша. Камъни, вода и ливади изобилстваха в околността му. Поминъкът бе слаб, жителите му живееха много оскъдно. Но най-беден от всички бе Стоил Козата.
Имаше пет деца, малка къща и десет декара слаби ливади. Децата бяха невръстни и здравата ядяха. и хлябът, и гостбата все не стигаха.
Тази зима Стоил прекара доста тежко. Брашното се свърши много рано, а работа нямаше, за да припечели някой друг лев да купи жито.
Щом се запролети и дечицата му зейнаха като птички, заискаха да ядат. Той им се скара да мълчат, опита се да ги излъже с нещо, но домъчня му и излезе от къщи.
Пролетното слънце едва нагряваше камъните по улиците. Стоил Козата го погледна, после извърна очи към планината.
Гората се чернееше между заснежените върхове и придаваше на небето по-син цвят. Мина му през ума, че ако някой му помогне, то ще бъде гората. Само една кола дърва да продаде и ще купи брашно за децата.
Толкова се увлече от тази мисъл, че забрави за горския, за забраната и хората. Бърже се спусна сред селото, влезе в кръчмата и извика настрани един от посетителите й.
- Стоене, искаш ли дърва за греди?
- Искам, но ти нямаш.
- Имам десет греди! - излъга Стоил.
- За колко ще ми ги продадеш?
- За една торба жито.
- Донеси гредите и вземи житото!…
Стоил почувства жажда, но нямаше пари да си поръча чашка ракия. Постоя до вратата, дано някой се досети да го почерпи, но като разбра, че никой не мисли за него, напусна кръчмата, върна се вкъщи и се залови да наостри брадвата…
Щом се смрачи, Стоил нарами брадвата и се насочи към гората. По пътеките не срещна никого. Когато навлезе в гората, изпита едно особено чувство. Искаше му се да се нахвърли върху първото дърво и с няколко удари да го събори, сякаш под самата кора на дървото бяха скрити големи пшенични хлябове.
Но страхът да не го видят, го накара да навлезе навътре в гората. Избра един млад бор, събори го, изкастри го и го нарами. Свали го в реката, остави го между камъните, после се върна и отсече още един бор.
Увлече се в сечене на млади борове и не усети кога стана полунощ. Забърза по пътеките и спря в реката. Тя се спущаше от планината, биеше се в камъните и шумеше. Стоил си почина, нарами по-голямото дърво и с мъка заслиза към селото.
Пот течеше по челото му, навлизаше в очите, мокреше устните му. Нощта беше ясна и той вървеше леко по пътеката. Макар че дървото тежеше, той бързаше, за да има време още няколко пъти да се върне в гората.
Пътеката се отдели от реката и започна да криви покрай едри каменни скали. Краищата на дървото се удряха по камъните и Стоил се люшкаше от едно място на друго.
На един завой дървото се блъсна в една скала, падна от раменете му и притисна краката му. Десният крак го заболя силно и той седна да си почине. Болката бавно премина, но когато се опита да стане, стори му се, че някой се е скрил зад камъните и тежко диша.
Притаи дъх и извади брадвата от пояса. В низината реката шумеше и викаше със странни гласове. Стоил си помисли, че хора викат и се закри зад една скала.
Речният шум се засили и забуча в ушите му. Представи си, че повече от сто души лазят към него по корем и викат. Стисна брадвата и опря гръб в камъка. Приготви се да удря с все сила.
Изведнъж реката отдалечи шума си, пропадна в дълбините и замлъкна. Той още повече се изплаши. Забрави за гредата, закуца по пътеката, отдалечи се и легна в едни храсти.
Ветрецът върна речните гласове и цялата планина екна в дяволски смях. Всичко наоколо се кикотеше - камъните, храстите и звездите. Стоил се сви на топка и провря лицето си между храстите. Една пръчка се откачи и го удари по лицето.
Помисли си, че тежка ръка виси над главата му и той простена:
- Няма вече да крада!
- Крадец! Хе, хее!… Крадец! - прозвуча ушите му шумът на реката.
- Нямаме брашно вкъщи. Заради децата откраднах! - затракаха зъбите на Стоил Козата.
- Ха, хаа!… Децата!… Стани и бягай!… Хо, хоо!…
Той се измъкна от храстите и затича нагоре. Забиваше нокти в камъните, нараняваше пръстите си в бодливите храсти и се задъхваше, без да смее да се обърне назад. Гласовете го преследваха непрекъснато.
Устните му засъхнаха, опита се да извика, но нямаше глас, толкова беше се уплашил. Напрегна последни сили, прехвърли височината, излезе на широка пътека и затича с едри крачки.
Препъна се, падна. Стори му се, че някой легна върху плещите му, закри лице в земята и зачака удар в главата…
Стоил лежа дълго, без да даде признак на живот. Когато дигна глава, небето се бе отдръпнало нависоко и зората се криеше зад големите камъни. Изправи се, огледа се и въздъхна с облекчение. Нищо лошо не беше му се случило. Върховете се синееха под него, а гората изглеждаше като черна рана на снагата на Витоша.
- Кражбата не е за мене! - и Стоил още веднъж въздъхна и заслиза към селото.
Преди да изгрее слънцето, Стоил Козата влезе в двора на къщата си, захвърли брадвата на дръвника и пак излезе. Отби се на воденицата, събуди воденичаря и му каза с тих, изплашен глас:
- Нямам шепа брашно! Ще ми заемеш ли половин торба?
- Хе, там има половин торба жито, смели си го! - обади се воденичарят.
- Е, имало и добри хора по земята!…
Стоил се разбърза, напълни кошера и пусна камъка. Воденичните кречетала затракаха, той наведе глава, усмихна се на веселите им гласове и обърса с ръкав просълзените си очи.
——————————
сп. „Чуден свят”, бр. 71, 9.10.1941 г.
