ДЪЛГОКОСАТА
ДЪЛГОКОСАТА
Знаеш изкуството на хубавите коси,
на ония балсами и настойки -
билки, събирани, когато роси
по поляните на звездобройците…
Старо изкуство с прекрасни служителки
в белия Рим и в янтарен Египет.
Аромати се носят от дългите плитки
на вековете и на жените.
Ти се усмихваш - самата пролет,
избуяла от мъдри, богати сокове.
Векове са работили за нежния полет
на лебедовите глезени над твоите токове…
Тежки са косите ти - като черното вино…
Крехка сребърна чашка е вратлето ти.
А в очите ти - толкова светла невинност,
че хубостта ти има вид на детство…
***
Аз земна съм. Като солта.
Като самата пръст.
И проста като нея.
Смирена. Притаена.
Като нива - нямам даже ръст.
Аз земна съм и проста
като самата почва,
в която чудото
от нищото започва;
от капка дъжд,
от шепа топлина.
И ето: роза по-кристална от сълза…
и самодивска бисерна лоза…
Аз земна съм като пръстта. И тъмна като нея.
Кой знае във какъв ли образ нов
ще се прелея…
ЕСЕН
Колко нишки събрани, втъкани.
Въздух - прозрачен килим
от пресечени, разлюляни
нишки, по-тънки от дим.
Тая есенна димна прозрачност
е изплетена може би
от незнайните, многозначни,
ту безцветни, ту светли, ту мрачни
нишки на нашите съдби.
Аз се питам - коя ли е нишката
на живота ми, за да бдя.
Тая, трептяща край вишната?
Аз се спирам. И я следя.
Есен тъмна, иносказателна
под боянската древна стена.
Даже денем аз стъпвам внимателно,
пипнешком, като сляпа жена.
Дигам вежди. Замирам уплашена.
Като от смърт се боя
в моя път да не оскърбя
една нишка. Една чужда съдба.
