Цветан Илиев

На Георги Георгиев

Когато ятаганът над раята
без жалост развъртявал своя бяс,
за него също плакала гората
със майчини сълзи и бащин глас.

Потресен от вериги и синджири,
той чувствал как сърцето му кърви.
Без топла стряха, в дъжд и сняг да дири,
плачът народен го зовял: “Върви!”

И бродел сред гори и сред балкани,
с рог кози, сабя, пушка, нож, пищов,
да знаят кървавите ятагани
какво ги чака при народен зов!

За него гайди и седенки пеели,
а под закрила в робския хомот
жените люлки шарени люлеели,
за да пребъде българският род!

Приятелю, днес всеки в нас е длъжен
да слави името му на герой,
че повече от всякога е нужен,
като закрилник да е пример той.

Животът, щом не струва и петаче,
при робство ново и продажна власт,
то може пак гората да заплаче
за него, с бащин стон и майчин глас.