Георги Райчев

От дълбока древност е останала мъдростта „за покойния или добро, или нищо!” А понеже за всеки покойник все трябва да се каже по нещо, оттам идват и познатите до втръсване клишета по некролози и надгробни слова: „добро сърце”, „блага усмивка”, „незаменим другар”, та чак и „безкористен и скромен”.

А хората четат и поклащат глава, слушат с лицемерно наведени погледи и неволно си мислят: - Вярно, вярно, Бог да го прости… но покойникът не беше един до там добросърдечен, нито усмивката му беше толкова блага и май че и към парите не беше равнодушен, а колкото за скромността… ех, какво да се чини - всеки човек си има слабости, имаше си ги и покойникът, Бог да го прости!”

Прощавайте. Направих това встъпление от страх да не би някой, като прочете думите ми за Стр. Кринчев, помисли, че те са казани ей така - както се казват за всеки покойник.

Защото в моето съзнание и в моята памет споменът за Страшимира, е като за един от най-добрите, най-кротките и най-скромните човеци, които съм срещал през живота си.
Той загина рано, в ранна младост; няма време да прояви всичките си заложби на дарба и умение.

Но късите му младини бяха предостатъчни, за да разкрият един установен характер на добър, скромен и работлив човек, на съзнателен и безкористен гражданин. Неговият характер и неговият път бяха сигурно определени вече за цял живот.

В моята памет до днес и завинаги ще остане преди всичко споменът за човека Кринчев. Руса, хубава брада, прозрачно лице, сини кротки очи и блага усмивка. Когато си го спомня - а то е бивало доста често, макар, че никога не съм бивал със Страшимира задушевен, неразделен другар и приятел - да, когато си го спомня, виждам го цял - дори в облеклото и шапката и най-напред нежните му, като у момиче устни и благата, подкупваща, обезоръжаваща усмивка.

- Къде си тръгнал? Ела да се поразходим, да поприказваме.

И тръгнахме. Той обичаше да разговаря. Именно - да разговаря. Да бъде добър, откровен, чистосърдечен. Предполагам, че това не е било само с мене.
В него имаше някаква необорима нужда да бъде откровен, интимен; да разкрие сърцето си пред другиго, пред някого.

Спомвам си в един такъв час, след като бяхме дълго обикаляли из града, увлечени в разговор, накрай минахме по „Търговска улица”. Там, на гърба на „Панах” имаше моментална фотография с електрическа светлина.
- Ела, да се фотографираме! - предложи той и ме вмъкна вътре. Мисля, че до скоро имах тази снимка.

Друг път ме води в някакво забутано заведение - полугостилница, полукръчма - впрочем тогава ний всички обитавахме по някое такова заведение - за да ми покаже обстановката и точното място, дето дълго беше гледал прототипа на един свой герой на разказ…

Поменах по-горе: не сме бивали в дълбокия смисъл на думата приятели със Страшимира. Виновна е простота случайност, аз живеех с други кръг приятели, около Страшимиров и Подвързачов, а той сътрудничеше в „Демократически преглед” и навярно там си имаше по-интимни приятели.

Загубвахме се със седмици и месеци, до нова среща - все така топла и сърдечна. Уви, докато един ден, около края на Балканската война, чух, че загинал и Стр. Кринчев, някъде, в някаква болница, от тежки рани…

Това са чувствата ми и спомените ми за човека и другаря Кринчев. За добрите му заложби, за ценното му литературно наследство - надявам се, други да кажат по-обстойно. И все пак ще ми се да кажа, да предложа нещо, което, струва ми се, не е нито невъзможно, нито много трудно.

Искам да поставя един почти формален въпрос. Законно право е на всички пострадали от войните да получават пенсии, помощи и удовлетворения. Е, добре, нямат ли право поне на такова възмездие неколцината писатели, сложили кости за отечеството?

Има ли по-лесно нещо от това да се съберат съчиненията им в една антология на падналите във войните писатели? Всички умряха млади, цялото им литературно дело ще се побере най-много в 50-60 коли. Мисля, че никой не би се противопоставил, но е липсвала досега инициатива.

А тя се пада не на частни лица, а на Писателския съюз, на Военното книгоиздателство и най-много на М-вата на просветата и войната. Не е дори въпрос на пари, защото антологията ще отиде - и трябва да отиде! - в училища, читалища и казарми, и значи ще донесе дори излишък от суми, които могат да бъдат като начало на фонд за един общ паметник на тези достойни покойници.

Достойни - защото те жертваха най-многото, изобщо, което може да жертва някой за отечеството си - не имот, не живот, а делото на своя живот, с което може би щяха да живеят вечно във времената!

Илия Иванов Черен, Стр. Кринчев, Димчо Дебелянов, Гюлеметов, Стамен Панчев… какъв по-достоен паметник за тях от този да се приютят в един том трепетите на угасналите им завинаги сърца!

Аз само казвам мисълта - дано се намерят други да я превърнат в дело. Тогава и аз ще живея с утехата, че съм изпълнил другарския си дълг към скъпите покойници.

в. „Литературен глас”, г. 11, бр. 438, 7.06.1939 г.