КОНСТАНТИН Н. ПЕТКАНОВ – „БЕЗ ДЕЦА”
Роман, второ издание (Хр. Г. Данов)
В битовия роман „Без деца” авторът слага на художествено разрешение един твърде важен проблем - продължението на рода чрез децата. На фона на селската действителност, дадена прекрасно чрез цялостни жизнени образи, събития и отношения, се изобразява трагедията на една млада жена, която има злата участ да остане бездетна.
Копнежът за деца като характерна проява в нашата битова психология, е отразен и в народната ни поезия. В нашия народен мироглед децата, освен че се смятат като подновители и продължители на рода, са и източник на семейно щастие. Те стават приемници и отмяна на старите в трудовия процеси в опазването на традициите. Чрез тях родът се продължава, увековечава и обезсмъртява.
Нищо не може да замени липсата на „рожба от сърце”. Затова жената, която ражда, жената-майка е „благословена от Бога” и в семейната и обществена среда е на почит и уважение, а бездетната, яловицата е предмет на подбив и незачитане.
Изхождайки от това схващане в народния ни мироглед, К. Петканов създава сюжетната постройка на романа си.
В семейството на стария Златан чорбаджи, който се радва на добро материално благополучие, родено от труда над плодородната земя, навлиза Тодора като невяста на неговия син Младен. Ролята и значението на невяста Тодора, заела новото си място в чорбаджийската челяд, се схваща двояко: тя навлиза не само като работна ръка; тя трябва да роди деца, да ги отгледа - да продължи Златановия род.
Защото, както земята ражда хляб, така и жената трябва да създаде поколение, което ще работи - ще оре, сее и жъне и ще унаследи плодородните ниви на Златан чорбаджи. Интересът на близките от Златановата челяд, още от сватбата на младоженците, е насочен в една посока: ще има ли деца Тодора и кога.
Психологично-правдиво Петканов изобразява интимните надежди на Тодора и Младен за дете. Наред с това той ни разкрива по убедителен начин онази постепенна промяна, която настъпва в отношенията на семейната и обществена среда към Тодора. тези отношения се променят успоредно с изчезването на надеждата за дете.
Укорите на свекървата, която се изявява като закоравяла в безсърдечието си жена, зачестяват. За Младен въпросът е по-сложен. Отначало трагедията на жена му е и негова собствена, защото - кой е причината, че възмечтаната рожба не идва.
Все пак заживявайки с убеждението, че Тодора е бездетна, неговото сърце постепенно хладнее, и всяко нравствено единение, всяка обич между него и жена му чезне. Нещо повече. Той става груб с нея, нему му „трябва жена, а не дърво”. Грубостта му особено бързо расте, когато Росето оживява в сърцето му, когато Младен свързва своя копнеж за дете с нея.
Петканов насочва нашето внимание към Тодора, чието нравствено страдание расте. Тя копнее за рожба, но копнежът й е напразен. Тя иска да стане майка, но „Бог не й праща това щастие”. Но причината за нейното страдание не иде само оттук. Нея я смазват одумките на мъжа й, станали така тежки и непоносими, а също и тия на свекърва й и на цялото село.
Тя се чувствува изоставена, низвергната и самотна в страданието си. Личната трагедия на Тодора Петканов предава с голямо умение. Тук той изяснява вътрешната драма на героинята си, драма, изразена в тежките конвулсии на едно дълбоко нравствено страдание.
Като героиня на романа, Тодора е поставена вече в една тягостна атмосфера, която я задушава. Станала гръмоотвод на укори и обиди, върху душата на Тодора тежи убеждението на заобикалящите я, че тя е излишна като човек, защото не е в състояние да изпълни най-важното си предназначение. Душната атмосфера се сгъстява непрестанно.
Кой може да й помогне? Златан чорбаджи, който запазва дълбоко и мъдро човешко отношение към снаха си, не може да смекчи личната й трагедия. Не може да направи това и Петър чрез своята кротка философия на примирението.
Жизнената участ на Тодора е тежка. Изоставена от всички, останала самотна в своето страдание, тя не намира нравствена опора у никого. Душевното крушение, в която тя изпада, болезненият копнеж да има дете, да бъде майка, раждат в душата й безумните блянове, свързани с гайдаря Фирето.
В безумието си Тодора нарушава принципите на селската нравственост, и ожесточението към тази нещастна жена взема най-груби форми. Тодора не може да издържи повече. В моменти на върховно нравствено изпитание вихър на безумие обхваща душата й и логичният край идва: Тодора се самоубива, за да открие на мъжа си пътя към щастие.
Следвайки тази главна линия на развитието на фабулата, Петканов определя отношението на всички лица в романа към главната героиня. По този начин той ни дава редица образи, с всеки от които е доловена лична душевна нота. Тънката наблюдателност на автора му дава възможност да ни представи пълна картина на селския живот, взет във всичките му характерни прояви.
Убедителността на изображението у Петканов в във връзка с неговия творчески метод. По всичко личи, че неговият жизнен опит на творец е изграден на живи нагледи и спомени. При претворяване на наблюдаваната действителност авторът е сгъстил действието на романа и го е подчинил строго на своето художествено намерение.
Изобразявайки духовната атмосфера на средата, в която живеят героите, той подчертава и внушава, постоянно и с различни начини, основната идея на творбата си.
Още с тоя си пръв роман Петканов показва способност да се фабулира леко и непринудено и да буди вниманието ни с една интересна интрига. Овладял епическата техника и рисунъка на душевни състояния, той разказва увлекателно с жив повествователен тон. Стилът му е естествен и предимно образен.
Изобщо романът „Без деца” със своята правдивост в изображението, със значимостта на сюжета си, със своите несъмнени художествени качества е едно от най-хубавите произведения на Петканов, израсъл вече в крупен български белетрист.
сп. „Изкуство и критика”, г. 6, кн. 10, декември, 1943 г.
