Константин Батюшков

превод: Тихомир Йорданов

Поезията - този плам небесен, който малко или много се съдържа в човешката душа - това съчетание на въображение, чувствителност, мечтателност, - поезията не рядко е и мъка и наслада за хората, създадени единствено за нея.

„Вдъхновението на гения тревожи поета” - казва известен стихотворец. Това е съвсем справедливо. Има минути на дейна чувствителност: изпитвали са ги човеци истински надарени; те мигове начаса са улавяни от живописеца, музиканта и, още повече от поета: понеже те са редки, преходни и често зависят от здравето, от времето, от влиянието на външни предмети, които ние не можем да управляваме по своя воля.

Но в минутата на вдъхновението, в сладостната минута на поетичното очарование аз никога не бих взел перото, ако бих намерил сърце, способно да почувства същото, което и аз; ако бих могъл да му предам всичките си тайни мисли, всичката свежест на моето мечтание и да накарам у него да затрептят същите струни, които надават глас в моето сърце.

Къде да се намери сърце, готово да сподели с нас всичките си усещания и мечти? Няма го до нас - и ние прибягваме към изкуството да изразяваш мислите си, в сладостната надежда, че на земята има добри сърца, образовани умове, за които силното и благородно чувство, щастливото изразяване, прекрасният стих и страница от жива, красноречива проза - са истински съкровища…

„Те не могат да четат в сърцето ми, но ще прочетат книгата ми”, - е казвал Монтен; и в най-бурните времена на Франция, при звънтежа на оръжията, при заревото на огньовете, пламнали от суеверия, е писал своите „Опити” и, беседвайки с добрите сърца на всички векове, забравял за своите недостойни съвременници.

Някой е сравнявал душата на поета в минута на вдъхновение с разтопен в пещите метал: на силен и постоянен пламък той дълго си остава в първобитно положение, дълго е неподвижен; но разтопен - червенее, закипява и клокочи: снет от огъня, за минута само се успокоява и отслабва.

Ето това е прекрасно изобразяване на поета, на когото целият му живот трябва да му подготви няколко плодотворни минути: всички предмети, всички чувства, всичко видимо и невидимо трябва да разпали душата му и бавно да приближи тези ясни минути на дейност, в които е толкова лесно да изобразиш цялата история на впечатленията ни, на чувствата и страстите. Плодотворната минута на поезията! Ти бързо изчезваш, но оставяш вечни следи у хората, владеещи езика на боговете.

Щастливо родените хора, които природата щедро е надарила с памет, въображение, с огнено сърце и голям разум, умеещ да дава вярно направление и на паметта, и на въображението, - тези хора несъмнено имат дарба да се изразяват, прелестна дарба, най-хубавото достояние на човека; защото посредством него той оставя верни следи в обществото и има силно влияние върху него.

Без него не би имало нищо продължително, вярно, определено; и това, което ние на земята наричаме безсмъртие, не би могло да съществува. Вековете издребняват, паметниците на човешката ръка се рушат, устните предания се изменят, изчезват: но Омир и книгите свещени говорят за станалото. На тях е основан опитът човешки. Вечните кладенци, откъдето черпим утешителни или печални истини! - кое ви дава тази трайност? Умението да пишеш, и другото, още по-важното - умението да се изразяваш.

Тази дарба да изразяваш и чувствата, и мислите си отдавна е подчинена на строга наука. Тя подлежи на постоянни правила, произтичащи от опитността и наблюденията. Но самото изучаване на правилата, непрестанното и упорито наблюдение на изящните образци, са недостатъчни. Нужно е целият живот, всички тайни помисли, всички пристрастия да клонят към едно нещо, и това трябва да е Изкуството. Поезията, осмелявам се да кажа, изисква целия човек.

Аз искам - нека да назоват странно желанието ми! - искам, на поета да му предпишат особен начин на живот, на поетова диета; с една дума, от живота на стихотвореца да направят наука. За мнозина тази наука би била много по-полезна от всички Аристотелови правила, по които се учим да избягваме грешките; но как да творим изящното - никога няма да се научим!

Първото правило на тази наука трябва да бъде: живей както пишеш, и пиши както живееш. Talis hominibus fuit oratio quails vita (Речта на човека е такава, какъвто е бил животът му, - лат.) Иначе всички твои отгласи на лирата ти ще са фалшиви. За какво те е произвела природата? Какво е вложила в сърцето ти? Какво пленява въображението ти, често против волята ти? При четенето на какъв писател с необяснима радост е потрепвал твоят гений, и гласът, силният глас на твоята поетова съвест е възкликвал: събуди се, и ти си поет! - При четене на епични творци?

И така, отдалечи се от обществото, заобиколи се с природата: в селска тишина, сред груби, непокътнати нрави чети историята на изминалите времена, поучавай се от тъжната летопис на света, изучавай човека и страстите му, но се изпълвай с обич и благоволение към цялото човечество: нека мислите ти да са важни и величествени, движенията на душата - нежни и страстни, но винаги покорни на разсъдъка, на техния спокоен властелин.

Това малко ли е! На епическия стихотворец му е нужно да изпита всичко, двете фъртуни. Тъй както Тасо, да обича и да страда с цялото си сърце; подобно на Камоенс, да се сражава за отечеството, да обиколи всички страни, да опознае всички народи, диви и просветени, да запита всички паметници на изкуството, цялата природа, която винаги говори красноречиво и разбираемо за възвишения, обогатен с опит и спомени ум.

С една дума, трябва, забравяйки дребнавите изгоди на живота и самолюбието, да пожертва за всички - славата; и едва тогава да се потопи (не с дързостта на надменния ум, а с решителността на човека, носещ в гърдите си вътрешно съзнание за собствената си сила), само тогава да се потопи в бурното и просторно море на епопеята…

Да живееш в обществото, да носиш тежкия си хомот от задължения, често дребнави и суетни, и да искаш да съгласуваш изгодите на самолюбието с желанието за слава - е искане наистина суетно. Че начинът на живот въздейства силно и постоянно върху таланта, в това няма съмнение.

Пример са французите: тяхната словесност, която е толкова богата във всички родове, няма ни епопея, ни история. Техните писатели, в по-голямата си част, са живели сред шумния град, сред всички съблазнения на двора и празнотата; а историята и епопеята изискват постоянно внимание, и такава значимост и такава душевна сила, които обществото не само че ги отнема от разсеяния човек, но и напълно го унищожава.

„Искате ли да сте красноречиви писатели?” - казва красноречивата жена на нашето време: бъдете добродетелни и свободни, почитайте предмета на вашата любов, търсете безсмъртието в любовта, божеството в природата; осветете душата си, както се освещава храм, и ангелът на вашите възвишени мисли ще застане пред вас в цялото си великолепие!” Прекрасни редове, изпълнени с истина! - вас разсеяните умове или няма да ви разберат, или ще ви прочетат с горделиво презрение.

Да погледнем живота на някои стихотворци, чиито имена са толкова любезни на сърцето ни. Хораций, Катул и Овидий са живели така, както са писали, Тибул не е мамил нито себе си, нито пък другите, казвайки на своя повелител Месал, че него не ще го радват нито триумфите, нито пищният Рим; но спокойствието на полята, меките ливади, здравият въздух на горите, родният ручей и тази хижа, в която Делия го очаква с разпуснати коси по високите й гърди. Така Петрарка е стоял, опрян на скалата Воклюзка, потопен в дълбока замисленост, когато от устата му са излитали хармоничните стихове:

Sott un gran sasso
In una chiusa valeq fnd esse Sorga
Si sta: ne chi lo scorga
V’e se no Amor che mai no’l lascia un passo
E l’imagine d’una che lo strugge

(Под голямата скала/ В затворената долина, откъдето изтича Copra,// стои той: и този, който би го видял, го няма там,// освен Амур, който никога, дори на крачка не го изоставя,//и образа, който го съкрушава.(ит.)

Щастливият Шоле е мечтал под старите и сенчести дървета на Фонтенейското си убежище; там той съжалявал за погубената си младост, за загубата на измамните наслаждения на любовта.

Богданович е живял в света на фантазията, създаден от него, когато ръката му е рисувала пленителното изображение на Душенка. (Богданович живял в пълно усамотение. Той имал двама приятели, достойни за добродушния Лафонтен: котарак и петел. За тях той говорел като за свои приятели, разказвал чудесии, безпокоял се за здравето им и дълго оплаквал кончината им.)

Державин на дивите брегове на Суна, опръскан от кипящата й пяна, в пророческо изстъпление възпявал водопада и бога. И в наше време, по-обилно на слава, отколкото на благоприятните музи, Жуковски, надарен с пламенно въображение и рядка способност на други да предава дълбоките усещания на своята силна и благородна душа- в стана на воините, при гърмежа на топовете, при заревото на горящата столица е писал вдъхновените си стихове, пълни с огън, движение и сила.

Ако начинът на живот има толкова силно влияние върху произведенията на поета, то възпитанието му действа още по-силно. Нищо не може да заличи в паметта на сърцето ни първите, сладостни впечатления на юношеството! Времето ги украсява и им дава възхитителна прелест.

В средна възраст видимите предмети слабо се врязват в паметта, и душата, уморена от усещания, ги пренебрегва: занимават я само страстите; в преклонни години човек не придобива, и последното му съкровище си остава само това, което той е получил в младостта. По такъв начин природата съединява вечерта с утрото на живота, както вечерната заря се слива с утринната в дългите дни на лятото под нашето северно небе.

Ако първите впечатления са толкова силни в сърцето на всеки човек, ако не се заличават в течение на живота му, то толкова повече те трябва да са силни и да запазват неувяхващата свежест в душата на писателя, надарен с дълбока чувствителност.

На старост са утеха спомени обични,
летеж детински, палавост, предмети най-различни,
които нас преди са веселили!

Ако ние подробно познаваме обстоятелствата в живота на великите писатели, то несъмнено бихме могли да намерим в творбите им следи от първите, винаги най-силни усещания. Сърцето има своя особена памет.

Русо помнел началото на песента, която му пеела неговата добродушна леля. Младият Ариосто, когато е бил във Флоренция, се влюбил в прелестна жена. Той често я посещавал; прекарвал цели часове в дълбоко безмълвие, любувал се на красавицата, която нашивала по среброто пурпурна коприна.

Впечатлението от прелестните ръце завинаги останало в паметта на любовника толкова силно, че след време, разказвайки за битката на Мандрикал със злополучния Сърбин, той сравнявал алената кръв, течаща от дълбоките рани на юношата, с пурпурните очертания, които нашивала по среброто белоснежната ръка на незабравимата флорентинка.

Нежните сърца помнят местата у Вергилий, където поетът говори за своята мила Мантуа; стиховете на римския Омир са изпълнени със спомени за младостта; те съдържат такива незаличими впечатления, които ще потопят читателя в сладка замисленост, напомняйки му собствения живот и ясната зора на младостта.

Климатът, видът на небето, водата, земята - всичко въздейства върху душата на поета, отворена за впечатления. В песните на северните скалдове и ирландските бардове ние откриваме нещо сурово, мрачно, диво и винаги мечтателно, напомнящо за смръщеното небе на севера, и морските мъгли, и цялата природа, бедна на дарове за живот, но винаги величествена, прелестна и в ужасите.

Ние виждаме незаличимия отпечатък на климата у стихотворците на пладнето: някаква нега, разкош на въображението, свежест на чувствата и ясност на мислите, напомнящи и небето, и цялата благотворна природа на южните страни, където човек се наслаждава на два живота в сравнение с нас, където всичко подхранва и разнежва чувствата, където всичко говори на въображението му.

Напразно роденият в Сицилия или Неапол би поискал да се състезава в песните си с барда Морвен, или да описва като него мрачната природа на севера: напразно северният поет би желал да изобрази разкошните долини, прохладните пещери, плодовитите горички, тихите заливи и небето на Сицилия, високо, прозрачно и вечно ясно.

Само Тасо, роден под разпаленото слънце на Неапол, би могъл с толкова свежи и верни краски да опише ужасната жега, гибелна за кръстоносните воини. По това описание, казва ученият Женген, може да се опознае южния жител, който многократно е подхвърлян на смъртното влияние на африканските ветрове, многократно е изнемогвал под бремето на зноя.

У нас роденият на брега на шумното море Ломоносов, възпитан в трудностите на провидението, свързан с опасностите, този удивителен човек в първите години на юношеството си е бил силно поразен от природните явления: от слънцето, което в най- дългите летни дни, достигайки до края на хоризонта, отново се издига и отново тече по небесната твърд; от северното сияние, което в северния край заменя слънцето и разлива хладна и трепереща светлина върху природата, спяща под дълбоки снегове, - Ломоносов с някакво особено удоволствие описва тези природни явления, величествени и прекрасни, и ги повтаря в своите великолепни стихове:

И скриха се горите, сякаш в бездна са,
и виждат се с морето само слети небеса.
……………
Във въздуха на юга - чисти
видяха се два хълма и брегове гористи.
И между тях за кораби откри се пад,
убежищата на плувци в разпенен ад,
където в бреговете влажни скръбна Уна
тече в обятията крепки на Нептуна…
Среднощ достигна дневното светило,
не в дълбината своето лице е скрило,
подобно планина горяща то е сред вълни
и в блясъка си ярък сред ледни планини.
И сред вълшебния на слънце нощен мрак
златистата вълна плувецът вижда пак.

Няма да се спираме на красотата на стиховете. Тук всички изрази са великолепни: горящото лице на слънцето, противопоставено на хладните води на океана; слънцето спряно на хоризонта и подобно на пламнала планина, разливаща блясъци иззад ледовете, - са първокласната красота на описателната поезия. Двата последни стиха, завършващи картината, са възхитителни:

И сред вълшебния на слънце нощен мрак
златистата вълна плувецът вижда пак.

Но ще отбележим, че поетът не би могъл да ги напише, ако той не е бил свидетел на това чудно явление, което е поразило огненото въображение на селското момче и е оставило у него дълбоко, незаличимо впечатление.