АДА НЕГРИ И ТВОРЧЕСТВОТО Й
Целият живот на голямата италианска писателка представлява едно непрекъснато вдъхновение, а творчеството й, както поезията, така и прозата са отражение на върховно съвършенство
Изгрял из тайните дълбини на женската душа, поетическият дар на Ада Негри е смес от всичкия възторг и смут, от сладостите и горчивините, вълненията и отчаянията на човешкия дух, осветени от чистите лъчи на женствената й мощ, която не стихва нито един момент през живота й, за да бъде той непрекъснат възход.
Първата книга на Ада Негри е „Fatalita”, 1892 (”Фаталност”), която за първи път увенча името на младата скромна ломбардска учителка от селото Motta Visconti, със славата на поетка.
Макар, сама непролетарка, стиховете й от тази книга бяха пропити със социалистически и хуманни идеи, но по-късно, когато промени настроението си, нейната поезия се изрази в по-сложни и дълбоко замислени композиции, в които чувствата и вдъхновението й са били винаги облечени в една фина и цветиста форма, дори и когато те са изразявали болежките и страданията на поетическата й душа.
Тогава тя поднася на италианската белетристика книгите си „Maternita” , 1914 г. („Майчинство”) и „Libro di Mara, 1919 г. (Книга за Мара”), в която тя дава образи на съвършенство, особено в последната, отражение на съвършена поезия.
Но поетката постига още по-голяма висота на творчеството в прозаичните си творби: романа „Stella Matutina”, 1921 г. („Звезда зорница”) и „Le Strade”, 1926 г. („Улиците”).
В първата си книга тя разкрива цялото свое ранно детство с всичките болежки и горчивини на мизерния живот, на които тя е била осъдена да изживее детството си.
С право може да се каже, че Ада Негри не е налучквала никога в поезията си толкова дълбоки и убедителни изрази с толкова широк резонанс на човешката душа, както в този свой роман. прозата се превръща в истинска крилата поезия. Не само поради майсторската употреба на думите, но и за чувството, което ги движи.
И много от разказите, събрани в книгата „Улиците” са композирани с такава сила и дълбочина на чувствата, че отразяват най-интимните и искрени качества на ломбардската писателка.
По-малко щастлив период от творчеството на Ада Негри е онова време, когато писателката се бе увлякла в поезията на външната форма, дето чувството отстъпва на фразите. Поезия, която дава само повърхностно възбуждане на чувствата и фантазията.
Като че Ада Негри за известно време се бе отрекла от разкриването на собствените си страдания; тъкмо това, което бе най-трайният и автентичен характер на поезията й. Такава, каквато бе първата лирика на Ада Негри, буйна и небрежна, но произхождаща от дълбочината на сърцето й, и когато пък всякаква изразна изтъкнатост и надутост й бяха чужди.
И все пак дълбочината на собственото си поетично вдъхновение Ада Негри изрази най-силно в лириката си от „Dal Profondo”, 1910, („От дълбочината”), до “Libro di Mara”, “Solitarie”, 1914 („Самотник”).
Върху този фон се е винаги очертавала симпатията и доверието на най-избраната италианска публика и най-претенциозната критика, с които са посрещали всяка нова книга на Ада Негри.
От този фон, обогатен с дълъг житейски опит, с най-щедра и искрена хуманност, затова последното творчество на Негри от „Улиците” натам, включително и последната й книга „Vespertina”.
И действително, Ада Негри постига най-голямо съвършенство в творчеството си през последния период.
Освободила се от излишното и пресилено фразьорство, тя завладява щателното равновесие между чувствата и изразност с постигнати формални връзки в лиричната и повествователна област, много чувствителна, силна и с голям замах.
В новата ни форма, твърде много опростена от всякаква цветистост на изразите тя дори е бедна, но тъкмо в тази бедност се съдържа цялото ново богатство на Ада негри; поетично съкровище, осветено от ново вдъхновение, което прави ломбардската писателка да заема достойно най-завидното място в съвременната европейска литература.
Трудно би се намерила литературна драматичност, по-ясна и по-истинска от тази, която се развива неизчерпаемо из страниците на последната й книга. Никога не забравила себе си, Ада Негри, вълнувана дълбоко, създава от всеки пейзаж душевно състояние и образи с идеално съвършенство чрез страданието на собствения си дух.
——————————
в. „Литературен глас”, г. 4, бр. 134, 20 декември 1931 г.