Д. Б. Митов

Българското минало е преизпълнено с богати сюжети и с много герои, които все още чакат да бъдат превъплотени от българския писател. И наистина, толкова години минаха откак живеем свободен живот и до днес най-хубавото в нашата литература си остават ония книги, които говорят за подвига на безсмъртните, пожертвали живота си за свободата на народа.

Напоследък се вижда едно благородно старание да се извадят от забравата великите сенки и чрез разкази за техните подвизи да се осмисли българския живот. Публикуваха се много книги, които рисуват героичното минало за България и вече има стремеж да се създадат и ония монографии, които ще послужат за основа на бъдещата история на българската революция.

И въпреки, че отделните моменти и героите не са проучени напълно монографично, ние имаме доста работи, в които художествено е обрисувано това минало.

В това отношение от няколко години работи с рядко старание и любов Змей Горянин. Проникнат изцяло от един нестихващ възторг, изпълнен с едно преклонение към подвига на героите от предосвободителната епоха, Змей Горянин сега ни поднася новата си книга „Последният ден” с предговор от проф. М. Арнаудов (издание на Русенската културно-благотворителна дружба в София).

Книгата съдържа дванайсет разкази из миналото на град Русчук и разказва подвизи, които българските революционери са свързали с нашата дунавска столица.

Старият Русчук, който някога беше най-главният център на България и гордост за отоманската империя, старият Русчук, който е първият български прозорец към Европа, съвсем не се полъга по лукса и богатството, което тъй много изобилстваше в него.

Вместо да стане един град само за веселие и изкуство, вместо да използва близостта си с Европа само за свой външен и вътрешен лукс, старият Русчук предпочете борбата и стана най-сигурната бойна база за революционерите, които идваха от Румъния.

Тази основна идея е прокарал Змей Горянин в своя нов сборник и в нея има толкова голяма обединителна сила, че всички разкази са споени здраво помежду си, с един стил, с едно настроение, с едно топло и изпълнено с нерв чувство.

Всеки един от разказите в „Последният ден” прилича на стара гравюра, която говори много повече на сърцето, отколкото което и да е лирическо стихотворение.

Основният тон на Змей Горянин е настроението, но в същото време той е съумял да ни даде извънредно много драматизъм, с който вълнува и държи читателя в напрежение.

Едно основно проучване му е позволило да се проникне изцяло от духа на епохата и още в първия си разказ “Старият Русчук” да даде една местна боя, която е тъй необходима при историческите очерки. Градът Русчук от предвечерието на освобождението възкръсва пред нашите очи със своите турски кафенета, с чистотата на нравите си, с борческия си дух.

Какво по-хубаво от това да се разгъне пред нашите очи едно кътче от българската земя - най-изящното, най-естетичното и в същото време едно от най-героичните.

Добротата на българския еснафин, героизмът на българската майка, въплотен тъй майсторски в образа на баба Тонка, наивният идеализъм на революционерите, обаянието на знанието в измъчената душа на даскал Гено - това е рамката, в която гради своите художествени идеи Змей Горянин.

Като малцина измежду младите български писатели, той се отнася съзнателно към сюжета си и с пълно чувство за отговорност. Пристъпил към своята работа с едно предварително проучване, той не позволява нито на едно място да се почувства сухотата, която по необходимост придружава всяка ерудиция.

От прашните стари книги, от бележките по молитвеници и псалтири Змей Горянин извлича живия образ на нашето минало.

И всъщност това е задача на всяка историческа белетристика - да се облегне на фактите и от мъртвите неща да извади живи хора с кръв и с нерви.

Змей Горянин е разказал изящно и с чувство трагичната съдба на Никола Войводов и Цвятко Павлович, на Ангел Кънчев и отец Матей Миткалото, но главно внимание е обърнал той на героичната жена, която със своя пример и весел нрав наистина поразява всяко човешко въображение - баба Тонка.

На нея е посветена по-голямата част от книгата, защото в Русе няма по-възвишен и по-човечен образ от нейния. Майка на комити, баба Тонка носи в себе си, според разказа на Змей Горянин, ония типични черти на българката, които й помогнаха в епохата на тъмното робство, да запази език и народностно чувство за бъдните поколения.

Проста по душа, носителка на ония патриархални традиции, които характеризират предосвободителната ни епоха, тя носи в себе си и новото - революционния дух, който ще освободи по-късно България.

Змей Горянин е изваял нейния образ с голяма любов и с една синовна почит, която наистина трогва. Чрез баба Тонка той дава един исторически пример за българската жена, който не така лесно може да се изличи от паметта на идните поколения.

Разказите на Змей Горянин са написани с искрено патриотично вдъхновение, от което съвсем е премахната шовинистичната фразеология. Една топла романтика изпълня страниците на „Последният ден” и настроението в тях ни връща напълно към едно светло и благородно минало.

——————————

в. „Литературен глас”, г. 9, бр. 330, 25 ноември 1936 г.