Д. Б. Митов

Напоследък, след успеха на френския писател Андре Мороа, в цяла Европа се забелязва голямо засилване на интереса към така наречените биографии-романи.

Сякаш читателите са вече преситени от обикновените романи, в които се описва живота на измислени герои. Сега всички искат да прочетат нещо за страданията или радостите на ония хора, които се смятат за духовни водачи на човечеството.

Макар че модата на тоя нов жанр да се засили след първите работи на Мороа т.е. отпреди шест-седем години все пак началото трябва да търсим у ония историци, които в трудовете си показваха не само ерудиция, но и творческо въображение, какъвто е например посочения по-горе Жюл Мишле от 19 век или проф. Шарл Дил от по-ново време.

Смятам, че и ние, тук, в България можем да се гордеем доста отдавна с подобни произведения. И наистина, съвсем не ще е пресилено, ако сложим биографията на Ботев от Захари Стоянов до най-хубавите биографии - романи от Мороа, Карко или от други майстори на тоя нов литературен жанр. Разбира се по онова време не е ставало никъде дума за създаване на нови литературни видове.

Сигурно по влияние от Европа или пък просто по вдъхновение Л. Владикин е написал хубавата си книга за Търново. И това е „романсирана” история, както е романсирана история напр. книгата на Емил Лудвиг за Наполеон.

Владикин е проучил основно всички източници и, ако понякога от два спорни исторически факта взима по-романтичния, бърза да отбележи, че въпроса съществуват различни мнения.

С голяма любов Владикин се е ровил из старите хроники, зачитал се е в записките на Вилардуен, тоя бележит френски историк, застъпен във всяка история на френската литература, който се е интересувал специално от България, в Синодика на цар Борила и в много други още книги из нашата история.

И той е пречупил всичко през своето въображение, сгрял го е с топлото чувство на поет, без при това да си служи с маниерничене в стила, или пък със старинни думи, изкопани само да правят впечатление на ония читатели, които се опиват от фразата, а не от мисълта и чувството.

Л. Владикин се отнася сериозно към задачата си. Той не само се възхищава, но намира случай да критикува справедливо и минало, и настояще.

И най-ценното в тая книга е, че въпреки високия патриотизъм, с който е пропита тя, авторът не изпада никъде в митингаджийско-патриотарски тон, който е тъй на мода напоследък у нас.

в. „Литературен глас”, г. 1, бр. 23, 17.02.1929 г.