Янаки Арнаудов

Всички го оплакаха, и искрено, без притворство. Защото всички го обичаха, тоя чистосърдечен и незлобив певец, който с любвеобилното си сърце и широката си душа искаше да обгърне всички в дружба и обич.

Винаги благ, слънчев, той излъчваше от съществото си нещо, което стопляше сърцата на околните, както и простите и безискуствените му песни със своята непринуденост и светлина затрогват при първо четене.

Скромен, без параден патос и противник на стеснителните условности на живота, той пя на воля, далеч от интригата, коварството и сплетните на големия град, затова и те ме можаха да го засегнат почти до края на земното му поприще. Почти, защото най-после той все пак стана жертва на човешката дребнавост и недомислие.

Израснал из недрата на народа си, издигнал се на една висота, която малцина негови синове са достигнали, той запази до край интимната връзка с тоя народ.

Той може да служи за светъл пример и поощрение на ония ратници от нашата интелигенция, които търсят да запълнят пропастта, образувала се в течение на десетилетията след Освобождението между последната и ядрото на народа и се стремят да се доближат до народната душа.

Той бе неуморим в истински културната си дейност в селото, чиято духовна нищета искаше да премахне със силата на освежителното си слово. Като читалищен деец той бродеше като истински апостол от село в село из Плевенския край и будеше у народа по-висши потребности.

И народът, всред който той действуваше и чийто здрав инстинкт умее да цени отдалите му се в безкористна и беззаветна служба, му даде заслуженото миналата година, когато на юбилея му в Плевен и родното му село Лъджене (Орханийско) така спонтанно, непринудено и трогателно му поднесе благодарността си.

За тия му големи заслуги към читалищното ни дело миналата година той бе избран за председател на читалищния събор в Плевен и провъзгласен за почетен член на Върховния читалищен съюз.

Ето защо нашите читалищни деятели така болезнено чувствуват неговата незаменима загуба. Особно днес изпъква в ярко осветление грамадното значение на тая негова дейност, когато предстои да се обнови душала на нашата интелигенция и да се създаде нова такава, която да е преодоляла себичното в себе си и преизпълнена от високото съзнание за обществен дълг, да е готова за обществен подвиг и жертва за народа.

И от поезията му лъха дъх на чернозем. Тя е близка до душата на народа, живее с радостите, интересите, грижите и болките на българския орач, жетвар, овчар и лозар и се явява като изразител на народните копнежи и въжделения.

Ракитин бе вдъхновеният певец, и на нашата, родна природа. Особно бе сраснала душата му с дунавските полета и благословения труд на нашия селянин по тях. Образите из бита и работата на последния го преследваха и тогава, когато той се отдаваше на блянове по морския безкрай - и там той виждаше стадо от необуздани коне, ливади с едри рунтави овчи стада, обширни поля и пр.

При вида на безконечния шир на равнината неговата душа многократно изпада в религиозен екстаз и отправя топли молитви към Всевишния.

С тая природа поетът има такъв интимен контакт, че я познава във всичките й нюанси и разноличие. Затова и той се явява като най-нежният и тънък пейзажист в нашата лирика. Той рисува природата в пролетна промяна с цъфнали вишни, когато се оглежда в дунавските вълни като момиче с китка от кокиче.

Той ни я представя и в зноя на лятото с нейните златни ниви, гдето неуморно се размахват сърпове под палещото слънце и звучи жалбата на класовете, като при това създава с голям замах грандиозни митични образи.

Така напр. той символизира непоносимата жега в образа на огромен огнен змей, изпущащ пламъци из устата си, който денем рони житата и гори тревите, а нощем се гурка жаден в Дунава и ококорените му очи светят страшно.

Чудни импресионистични образи създава той и на есенния пейзаж, който му дава възможност да изрази тихата си меланхолия, основния тон на творчеството му. С няколко линии нахвърля и типичен зимен ландшафт с неговата ледена скованост и иглени мразовити тръпки.

Със същата лекота създава и пластични и пълни с настроение образи на свежото утро, знойния ден, благоуханната нощ, тишината, вятъра, мъглите, дъжда и другите природни стихии. Изобщо той е влюбен в тая природа и се отдава постоянно на романтични блянове по нея.

Ала в Дунавската равнина и на Дунава той не вижда само природата и пейзажа, а се вживява любвеобилно и в живота и в бита на сегашните им обитатели, или пък при техния вид пред очите му изпъкват във видения миналите чутовни подвизи на българското племе и неговите герои. Освен това, тая природа му служи често, за да символизира чрез нея личните си преживявани и целия си духовен мир въобще.

Ракитин бе роденият поет на Дунавската равнина и долината на Вит. Обаче не по-малко любов и копнеж го теглеха и към родното море. Той е първият български поет, който възпя Черно море с цяла сбирка песни (излязла през 1924 г.). Той идваше години наред лете на морето и се унасяше в блянове по неговите простори.

Тия си блянове и всички преживени на морския бряг настроения той изпя в сърдечни и прочувствувани песни, които също така предават разните нюанси на черноморския пейзаж, тъй добре познат нему.

И видът на морския безкрай буди в него молитвено настроение, той коленичи пред неговата безмълвна тишина и преживява дълбоко утринната благословия на Бога. Също и яростният вой на морските вълни кара душата му да почувствува Всемогъщия. Така и при тишината, и при яростта на морето той преживява ритъма на вечността.

Голям любител на морската стихия, той няма към морето само отношението на мечтател - естет. Ако и да няма оня вътрешен контакт с морската природа както с полския и дунавския ландшафт, той и тук не дава само импресионистични картини на морето, а често символизира и богатството на душевния си мир с неговите образи.

Морето го свързва чрез религиозен екстаз с Бога и му навява философски мисли, които го носят в мира на абсолютното. Той създава и митичния образ на морска Лорелай („Морска балада”), както и оня на българския морски цар Черномор.

С тая си морска поезия и с посветените си на Дунава сюжети и песни Ракитин твори и действува дълги години в духа на идеите на Б. М. М. С. и допринесе твърде много за внедряването на голямата идея за морето и Дунава в душата на нашия народ, особно в интелигентските кръгове и създаде един по-интимен контакт с тях. Той беше също така дълги години редовен сътрудник на списанието ни, от страниците на което будеше любов към родното море.

Освен това той взе участие и в нашия първи литературен конкурс за написване на цикъл от морски песни, при което неговият цикъл биде одобрен от журито за напечатваме и поместен в списанието. Ето защо делото на морска България понася наистина тежка загуба с неговата гибел.

Варна, май 1934 г.

сп. „Морски сговор”, г. 11, бр. 5, 1934 г.