Христо Капитанов

Когато преди двадесет години се разнесе тъжната вест за смъртта на народния поет Иван Вазов, ведно с целия български народ и добруджанските българи бяха обзети от люта скръб. България беше покрусена.

Нейните най-свидни покрайнини - Добруджа, Македония и Тракия бяха й отнети. Вероломни съседи, като алчни чакали, дебнеха момента за окончателното й разделяне. Народът беше обезверен, съществуването на държавата ни беше в опасност. Всички бяха смутени.

Само един човек, с великата вяра на Апостол, с боговдъхновеното слово на пророк, крепеше народната свят, облекчаваше народните рани и предричаше неизбежния ден на тържеството на правдата и справедливостта.

Но в един септемврийски ден преди две десетилетия съдбата ни го отне.

Поробените и прокудените добруджанци най-осезателно почувстваха тежката загуба. Защото Иван Вазов обичаше Добруджа и ведно с нейната превратна съдба настройваше нежните корди на своята звучна лира. В 1913 г. той изплака в прочувствени стихове загубването й, в 1916 г. ведно с целия български народ се радва на освобождението й, в 1919 г. отново запроклина мащехата съдба. И така огорчен, но сломен и обезверен в светлото бъдеще на България, той приклопи очи.

Както никога днес чувстваме неговата липса. В това изключително време, когато оковите окончателно се строшиха и се постигна тъй многоочакваното българско обединение, няма кой така майсторски да възпее в безсмъртни стихове всенародната радост.

Но и ако да не е жив днес Вазов, неговото поетическо творчество вечно ще живее и ще ни напомня за безсмъртния му дух. Той е заседнал дълбоко в народната душа и й вдъхва бодрост, сила и енергия. Добруджанските българи обичат Вазова и неговото творчество, защото той всякога беше близък към техните скърби и радости и с вдъхновен стих възпяваше тая благословена българска земя.

Иван Вазов е написал десетки стихотворения за Добруджа: „Паметниците на Добруджа”, „Добруджанската конница”, „Тутракан”, „Тулча”, „Мачин”, „Кюстенджа”, „Войната в Добруджа”, „Мечът на Аспаруха” и мн. др.

в. „Литературен глас”, г. 14, бр. 522, 24.09.1941 г.