„ПОСЛЕДНИЯТ ДЕН”, РАЗКАЗИ ОТ ЗМЕЙ ГОРЯНИН
„Последният ден”, разкази от Змей Горянин, издание на Русенската културна благотворителна дружба в София, 1936 г.
В светлата книга на нашето минало навеки ще останат да греят образите на мнозина безсмъртни, чиито имена са легенда. Заслушана в нея, минава из браздите на времето, младата челяд, която се стъписва от възторг пред делата на баба Тонка, на синовете й, на даскал Гено и на безименните, които запълват хилядите страници на родната история, закрепила над мрачното си чело грейналата нимба на възрожденските дни.
Сякаш да ни внедри по-дълбоко в техния смисъл, да ни запали по-жарко с огъня на техния идеализъм и да ни направи по-достойни за тях, отколкото сме сега, белязан със знака на предано родолюбие - Змей Горянин е написал книгата „Последният ден”.
Последен за великите люде на възрожденското минало, първи за нас, които не трябва да преставаме да палим вощеничка, да я забождаме в пазвата на родната земя, за да тачим в нея и пепелта, и почитта на синовете й, които я осветиха с подвига си, направиха я безсмъртна с имената си, подариха ни я, за да я пазим.
И преди да се вречете да я пазите, запалете благодарствената вощеничка, под нейното скръбно пламъче отворете бавно страница по страница книгата на Змей Горянин и всеки ред ще вложи в душата ви въздишка, в очите ви сълза, в българското ви съзнание гордост, че дните, които са наше минало, съхраняват и гордостта на бъдещето ви.
С езикова щедрост авторът на „Последният ден” рисува върху сивото небе, което тежи над сребърната снага на Дунава и в далечните дни е прегръщало малките схлупени къщички на някогашния Русчук, живите картини на предосвободителните страдания, подема за слънце над българската земя, радостта, че е имало люде, които за свободата са пролели с гордост кръвта си.
И нашата кървава свобода през страниците на „Последният ден” добива нова оценка: осветена през чувството на художник, тя грее като златна грижа над грижите ни.
И когато тази грижа е дадена в образите на родната реч, с която Змей Горянин си играе леко, тя става и желана. При това, той има и здравото чувство да бистри в художествените образи мисълта си, която изпъква, добива острота и внушението от нея е силно и дълготрайно.
Конструктивността на малкия исторически разказ, който е стрък от букета на „Последният ден”, дава възможност на Змей Горянин, съвсем близко до историческата правда, да разгърне образа на художническото си чувство и да ги направи колкото негови рожби, толкова и верни чеда на историята.
Убедителен разказвач, с тънък усет за мярка в динамиката на своя разказ, Змей Горянин понякога прекрачва желанието си да пести художествения израз и изпада в скъперничество, което на места суши топлотата на разказа.
Но въпреки тази схематичност, която тук-таме чупи разказвателния тон, разказите на Змей Горянин са редки цветя под свободното българско небе и когато нашето слънце ги гали, в очите слизат светли сълзи.
Те са за тези, които в страниците на книгата са легенда, в сърцата ни будят болка, а израснали пред очите ни, поведени от майсторското перо на своя творец, са така неразделни с нас, сякаш говорим с тях.
Тая картинност, пред която ни изправя „Последният ден”, открива на автора си широк простор, за да ни разкаже още много от дивните приказки на нашето минало и да възкреси великите покойници в незабравими образи, та да бъдат те нафора върху подноса на новите ни дни.
Поименната вощеничка не ще изгори напразно, и заситата, че сте прочели „Последният ден” ще бъде и помен към тези, които вече не са, но са вечни, чрез делото си, и тиха благодарност към Змей Горянин, че е прегърнал подвига им в творческото си вдъхновение.
——————————
сп. „Завети”, г. 3, кн. 8-9, 1936 г.
