Данте Алигиери

превод: Милко Ралчев

СОНЕТИ НА БЕАТРИЧЕ

I.
При всички нежни, влюбени души в света,
които ще докоснат тия мои речи -
докато отговор от тях не е изречен -
привет в владетелят им, сиреч Любовта.

Четвъртий час почти отминал беше вече,
часът, във който свети всякоя звезда,
когато в миг пред мен яви се Любовта -
щом спомня нейний лик, потъвам в ужас вечен.

Тъй радостна изглеждаше ми тя, в ръката
държейки моето сърце, а в нежен сън
жена в воал лежеше в нейните обятия. -

Но после я събужда - и във тишината
нахранва я със моето сърце в огън: -
след туй - видях я - с плач напусна тя земята.

II.
Любов и дух велик са неразделни,
според мъдрецът пеещ в песента,
един без друг не могат поотделно,
като душата ни без мисълта.

Природата, когато е в любов,
владетел прави Любовта, сърцето -
дом, дето отпочива във покров,
докато тя от нея е обзета.

А после се явява хубостта
в жената и очите запленява
и пожелание поражда тя.

Понякога се толкоз продължава,
че буди то духът на Любовта;
а същото мъжът в жената прави.

III.
В очите си тя носи Любовта,
че с погледите радостите връща;
когато мине, всеки се обръща
и поздравът вълнува му гръдта.

И той с наведено лице бледнее,
оплакващ свойте грешки във света:
пред нея се изгубва гордостта…
- О, помогнете ми да я възпея.

И възсияват нежност и смирение
у всеки слушал нейните слова,
и който пръв я види, е възхвален.

Не ще изкаже никой онова,
що нейната усмивка е създала,
че тя е толкоз хубаво знамение.

IV.
Тъй нежна и смирена тук изглежда,
когато поздрави отправя тя,
че занемява всякоя уста
и погледа смирено се навежда.

Тя стъпва, чула своите хваления,
покрита със смирена доброта
и сякаш от небесните селения
дошла е чудеса да носи тя.

За всеки поглед тъй красива тя е,
че сладост от очите си струи,
тоз, що докосне я, ще я познае.

И сякаш, че на устните трепти
един изнежен дух, в любов сияещ
и казва на душата: „Въздъхни”.

——————————

в. „Литературни новини”, г. 2, 16.06.1929 г.