Цено Тодоров

Познанството ми с Пейо датира от 1909 година. На мен се падна голямата чест да нарисувам два портрета, единствените изображения живопис, които се съхраняват от неговия образ

Единият е в естествена величина и се съхранява у мен; другият - умален формат, е притежание на музея на народната просвета.

Тия два образа са живописвани на две раздалечени дати при съвършено различни настроения на поета, толкова противоположни както е животът и смъртта. Единият носи дата 1909, а другият 1914 г.

Бях се приютил в тавана на старото рисувално училище. Малката ми схлупена стаичка се осветляваше от горе от много малко прозорче и едва можеше да осветлява двама ни. При тая обстановка поканих Яворов да позира.

Той се съгласи и идваше охотно. Обстановката ми се състоеше от два стола и статив и много младост у художника и модела. Сеансите ни бяха радостни и непринудени. Беше се научил един бозаджия да ни носи боза всеки ден и Пейо се забавляваше доста много с него. Той имаше разположението на влюбен младеж. Често през време на позирането ставаше мрачен и то дотам, че забравяше, че позира.

Това беше през пролетта. В началото на май портретът се завърши благополучно и през лятото беше изложен на общата художествена изложба. Всяка сутрин, като отивах на изложбата, върху портрета имаше поставен букет от бели рози. Лесно беше да се отгатне от кого идат тези цветя. Любовта на Пейо с Лора беше вече людско достояние.

Инициаторът за втория портрет беше покойният д-р К. Кръстев. След нещастието, което сполетя Яворов, Кръстев прояви голяма човещина. Той направи всичко да облекчи, доколкото е възможно, участта му. Един ден той го доведе у дома и поиска да му направя една скица като сляп, за да остане за поколенията.

Пейо, не се съгласяваше изпърво, после поразмисли и седна на стола. С дълбока въздишка той ми каза: „Виждаш, Цено, на какво дередже съм сега, не приличам на онзи Яворов, който ти позира по-рано за първия портрет.”

През време на сеанса ние и двамата мълчахме, сегиз-тогиз той проговаряше: „Доволен ли си от модела, слушай, не се сакълдисвай, аз ще ти позирам, колкото искаш, нали е за изкуството.”

Яворов разбираше повече от всеки друг, че за да има творба, моделът трябва да е подчинен на волята на художника, та ако ще и цар да е той. Затова пък за отплата, моделът независимо от пола му, е тачен не по-малко от любимата жена. Между художника и модела почти всякога се получава духовно родство, което не изчезва никога.

Споменът ми за Яворов е заседнал дълбоко у мен - той беше истински мъченик.

в. „Литературен глас”, г. 7, 31.10.1934 г.