Никола Ланков

За правилната оценка на писателя, пише Д. Благоев, необходимо е да се вземат предвид условията на неговия живот: средата, от която той произхожда, средата, в която се е възпитавал, и историческото време, в което е живял.

Тези условия, пише същият, влияят неотразимо върху качествата на произведенията на писателя. Последните са отражение на онова идейно съдържание и на ония чувства, симпатии и антипатии, които са се образували у писателя под прякото влияние на тези условия.

Тези ръководни начала, според нас, трябва да легнат в основата на всяка критика. Без тях критиката ще бъде невярна, неоснована.

Макар че в настоящата статия нашата задача е малко по-друга, все пак налага се да се спрем на историческото време, в което е живял Яворов.

В края на 18-я век и в началото на 19-я в Европа се появи ново литературно-художествено течение под името символизъм, което издигна символа като основно художествено средство.

Символистите се бореха за „чистото” изкуство. Те считаха себе си за носители на „вечни” културни ценности и отричаха връзката между изкуството и живота. Бореха се против класовостта в изкуството и въздигаха поета до степен на неземна божествена личност, която носи божието вдъхновение и откровение.

Разбира се, че надкласовостта, за която се бореха символистите, беше само чиста илюзия. Символизмът имаше своята класова природа и служеше на точно определени класови цели.

Не може да бъде иначе, щом той стана изкуство на господстващата феодално-дворянска клика, изникна из мрака на нейния упадък и поведе борба срещу новото борческо изкуство, срещу трезвия реализъм.

Идейно-художествената същност на символизма се състои в откъсването на изкуството от живота и съсредоточаването му в трагедията на човешката душа.

Болезнените страсти, кошмарите, смъртта, самоубийството, любовта, болната човешка психика - това са вечните теми на символизма. Индивидуализмът - ето основният белег на символизма.

Символизмът, обаче, не остана само явление на големите европейски страни. Като се има предвид влиянието на огромната руска литература върху нашата и по-специално влиянието на Балмонт, Брюсов, Белий, Блок - най-ярките представители на символизма в Русия, - лесно е да се разбере как последният намери почва и в българската литература.

В никой случай обаче не може да се смята, че символизмът е присаден върху клоните на българското изкуство. Вярно е, че той бе пренесен, по пътя на влиянието на символистите, от българската емиграция в Русия, но вярно е така също, че той намери богата почва, благодарение на която се разви и израсна.

В тая историческа обстановка трябва да бъде разгледан вторият период от творчеството на Яворов.

Първият период от творчеството на Яворов, който за нас е много по-ценен, съвпада по време с пропагандирането на социалистическите идеи в България, на които Яворов не е бил чужд. Те определят силата и характера на неговото творчество, те го вдъхновяват и ръководят.

Под тяхно влияние той написва най-художествените си стихотворения „На нивата”, „Градушка”, „Арменци”, „Заточеници”, „Калиопа” и др. Тези стихотворения, или по-право, първият период на Яворовото творчество, което спада към критическия реализъм, определят неговата поетична физиономия.

Вторият му период, който започва с „Безсъници”, има вече съвсем други идейни подбуди, друг литературен характер. Този му период е именно символистичният. Той се обуславя не само от новата идейно-политическа обстановка, новата среда, в която се намира Яворов, но и от личното влияние на П. Славейков и след това у другите обществени фактори.

В предговора си към второто издание на Яворовите „Стихотворения” той пише: „Популяризацията на изкуството, поевтиняването, демократизирането му - то е неговото унижение” (курсивът наш). Славейков се обявява против второто издание, понеже стиховете на Яворов са отбрана храна, следователно не са за „фасулковците”.

Той нарича най-хубавите му стихове (социалните) документи за социалистически кошмар, който му гнетял душата.

„Тези стихове - пише той - освен хубавата им форма и език, с които са написани, са интересни само (к.н.) като документи за развитието на поета, за началото на неговото самосъзнание. В по-сетнешните му стихове няма онзи фалшив (к.н) тон, който отличава юношеските му изтъркани мелодии, като „На нивата”. Не е тук работата, че тези стихове са на социални мотиви, а че те са по партизанско-социалистически маниер изкълчени и фалшиви. Така например, хероя „На нивата”, наместо да възбуди у читателя „състрадателна любов”, докарва отвращение. Защото мотивите на неговите филипики против труда са главно мързелът и бирникът - двата главни фактора на партизанската социалистическа мисъл.”

Такава е преценката на Славейков за първия период на Яворовото творчество.

А ето и преценката му и за втория период. Той пише: „Излязъл от тая спарена (к.н.) атмосфера (разбирай излязъл от трезвия реализъм), поета налита вихъра наличните мъки и блъскан от тоя вихър, той излязва на свободен въздух, взира се в себе, оглежда и около си - и ни запява за своя тъга и радост. Омраза и злоба няма вече тук, а скръб на здравочувстващ човек, комуто се мярка идеал - не вече партийна програма.”

„Формата и езикът превръщат Яворовите стихове на ценности, и като таквиз - аз бих желал тяхната непопулярност. Те са определени само за любители.”

Тук наистина Славейковото желание се сбъдва. Стиховете на Яворов от втория период си остават непопулярни, само за любители, докато стиховете му от първия период още се декламират по утра и вечеринки, изучават се от учениците и се четат с голямо увлечение от народните маси.

В що се състои символизмът на Яворов? Символизмът на този или онзи поет може да има известни особености. Но символизмът въобще, като художествена школа, има едни и същи насоки, цели и задачи. Особеностите на Яворовия символизъм тук не ни интересуват. Интересува ни общата насока.

Както видяхме по-горе, идейно-политическата същност на символизма се състои в прекъсването на всички социални нишки между живота и изкуството и съсредоточаване на последното изключително в трагедията на човешката душа. Яворов, който вече бе изпаднал под влиянието на символизма и под личното влияние главно на П. Славейков и след това на Д-р Кръстев, зави кормилото на своето изкуство, като го насочи към създаване на „вечни ценности”.

Трябва да отбележим, че основният лозунг, който движеше официалното изкуство в предвоенните години, беше лозунгът на „чистото” изкуство. Разбира се, това „чисто” изкуство имаше и други задачи, да се бори против критично-реалистичното изкуство, което се зараждаше в недрата на българската действителност, под влиянието на дотогавашната социална литература, под влиянието на борбите и пропагандата на социалистическото движение.

В тая политико-икономическа обстановка индивидуализмът на Славейков беше оня главен фактор, който обединяваше по-ярките представители на поезията за борба против опошляването, против „демократизирането” на изкуството. Символизмът, представляван тогава от Д. Дебелянов, Райнов, Траянов, Лилиев, Яворов и др. се оказа най-подходящата форма за тая борба.

Той зарази писателите с отровната мисъл, че те са свръхчовеци, богове, че те носят откровението на бога и те запяха за болките на душите си, запяха за самотата си и за любовта и забравиха живота, който им се мяркаше сегиз-тогиз като откровение върху фона на тяхното творчество.

в. „Час”, г. 3, бр. 12, 28.11.1936 г.