Крум Димитров

Погълна тя, плодната наша земя, и сетните ти тленни останки, изчезна твоят кротък и благ лик, който ухаеше на радост, чистота и доброта, склопи се завинаги тая сладкодумна уста, с която ти пленяваше душите и сърцата на милиони българи, с която влагаше и пълнеше със съкровище умовете, с която обуздаваше стихийно развилнелите се страсти на нашето болно време

Цял народ с наведени глави и натежало от тъга взори те изпроводи, безсмъртниче, и те отнесе в нерадия житейски път, като те скъта в своите тъмници и в горчивия миг на последната раздяла с теб усети твоето възкресение, в пресния току-що заринат гроб.

Осиротя от най-свидното нашата корава действителност, опустя хубавата ни страна, отлитна си в първородината нейният славей! Никого другиго не са пожалили до днес твоите съотечественици с толкова искрена и непринудена топлота и мъка, както тебе.

Защото стотици даровити люде са губили те, но ти пръв бе честитият, комуто природа и съдба бяха, при появата му на тази грешна земя, вложили в гърдите толкова пламък, в главата толкова разностранен ум, в това твое крехко тяло такъв вихрен устрем направо в сияйните висини на доброта, мъдрото познание, ведрата красота и всеотдайната, жертвена любов.

Вселената пееше чрез тебе своите възторжени химни на своя непостижимо велик творец, а нашият живот бе те определил да станеш негово разковниче. Блазе на тебе, блазе и нам, че бе пратен нам!

Не можах да се промъкна през навалицата, за да се докосна до твоя смъртнически ковчег, който като бяла ладия те отнесе в недрата на нашата обща майка, гдето те скри сякаш в дълбините на безбрежен океан.

Не можах да ти хвърля три бучки лека пръст, за да те изпроводя в твоето светло царство, от което снопи лъчи ти разпиля в нашия тукашен мрак. Но ето, аз ти мълвя своята прощална молитва и три, още три и още три рукнали сълзи чак сега се отронват от налелите ми се със скръб очи, и мен става леко и сладостно.

И тутакси парва мисълта, че никое лято вече не ще се срещам с тебе там, в китния Зелин, в пазвите на нашия чутен бащица - Балканът, гдето ние двама няколко пъти с такова откровение беседвахме така задушевно. аз, ако оцелея, ще минавам полека, безшумно и благоговейно край твоята лятна къща и край твоя самотен двор, ще те търся и по-ярко ще те виждам в незаличимите спомени.

Знай, когото боговете обичат, умира млад! Що думам? Ти не си умрял, ти тепърва истински заживяваш. Ти - величав български паметник от две бисерни думи: Асен Златаров.

в. „Литературен глас”, г. 9, бр. 339, 27.01.1937 г.