Благовеста Касабова

За красотата на бъдещата поетеса и спътница на Пенчо Славейков - Мара Белчева, говорят още през ученическите й години в Търново. Дълбоките тъмни мистични очи на стройното младо момиче пленяват и сърцата на руските офицери. Щабскапитан Висоцкий и подпоручик Владимир фон Ростер се бият на дуел за нейната благосклонност. Княз Дондуков, който веднага бил уведомен за подвизите на двамата влюбени негови офицери, незабавно ги връща в Русия.

В Търново Мара Ангелова - по баща, среща бъдещия си съпруг Христо Белчев - млад талантлив човек на служба в канцеларията на тамошния губернатор. За съжаление пламенната им любов, която се разгаря по-късно, и съпружеското им щастие траят съвсем кратко. Потаен куршум, изпратен срещу Стефан Стамболов, улучва интелигентния му финансов министър Белчев.

Двадесет и три годишната вдовица от този момент затваря вратите на гостоприемната си къща за света, а сърцето си за любовта. Но скоро до ушите на цар Фердинанд достига слухът за романтичната красота на „жената в черно” и той я поканва да стане придворна дама на княгиня Клементина. Ухажванията на монарха стават все по-настойчиви, но той успява да получи само едно съгласие - да направи отливка от китката на прекрасната й ръка, която му служи за преспапие.

Огорчена и отвратена от злостни клюки, недомлъвки и подмятания, Мара Белчева скоро напуска двореца. Не след дълго обаче усеща величайшия гняв на княза - вдовишката й пенсия е намалена наполовина. Гордата млада жена напуска без съжаление България - отива да продължи литературното си образование - преди това е учила във Виена, в прочутия девически пансион на Кете Колвиц - и отива да учи в Женева. Там придобива познания и култура, за които й завиждат и най-видните представители на родната й култура.

Любовта й с Пенчо Славейков започва - въпреки, че тя го е познавала и преди - в един майски следобед на 1903 година, когото тя приема, заедно с един свой братовчед - приятел на поета, в дома си на улица „Белчев”. Зрелостта прави чувството им по-спокойно, но и по-дълбоко, непрекъснато осъзнавано. „Той ме оцени - споделя тя - караше ме да пиша и да превеждам.”

В София по онова време, в началото на века, всичко се научава бързо по безжичния телефон. От злоезичията се спасява чрез писма. „Щастието е в усамотеността - пише й Пенчо Славейков - но не на аскетите, а в усамотеността, споделена от свидното дете, чиято обич дава съдържание и смисъл на живота ми.”

Оценил поетичната й дарба и всестранната й култура, Славейков я въвежда в кръга „Мисъл” - елитарния литературен кръг на Яворов, Петко Тодоров, д-р Крсътев. Там излизат и първите й стихове. Под въздействието на Пенчо Славейков тя започва да превежда Ницше - „Тъй рече Заратустра”. Преводът излиза чак през 1919 година. Получава много висока оценка от видни наши философи и литератори.

Любовта одухотворява още повече красотата на поетесата. Славейков предпочита повече да са сами, но се срещат и с приятели. Често са на гости на талантливата пианистка Маргарита Стойчева, близка приятелка на Стоян Михайловски. Там са и Боян Пенев с Дора Габе, Яворов, Петко Тодоров, сътрудници на списание „Мисъл”.

В Рим, където двамата се приютяват след многобройните огорчения на поета и уволнението му като директор на Народната библиотека, те живеят бедно, трудно, но непрекъснато работят. Той й диктува части от „Кървава песен”, а тя превежда на френски стихосбирката му „Острова на блажените”. По това време известният шведски поет и езиколог Алфред Йенсен превежда „Кървава песен” на шведски. Харесва много произведението и го предлага за Нобелова награда. Всичко е готово, решението е взето, но Пенчо Славейков не дочаква звездния си миг - смъртта му отнема признанието на света и заслужената слава.

След смъртта на любимия Мара Белчева спуска завесата на най-хубавото действие на своя живот. На езерото Лаго ди Комо да изпратят поета и приятеля, човека и големия интелектуалец пристигат Боян Пенев и братът на поета - Рачо Славейков. Малко по-късно идва и Дора Габе.

„Мизерия в чужбина - пише Боян Пенев в дневника си - при какви ли условия са живели в Рим? Госпожата е била принудена да готви и като обикновена слугиня да върши всичко.” Мара Белчева вече е продала къщата си, парите отдавна са похарчени, защото Славейков няма никакви средства и живеят само от хонорарите, което някое издателство се смилява да им изпрати. А Дора Габе си спомня: „Изведнъж чух стон и опрях ухо до вратата. Тя плачеше. Тихо, жално, като дете, като ония есенни дъждове, които проникват до сърцето ти и от които ти е студено, тъжно, безизходно.”

Няколко години Мара Белчева живее в чужбина - близо до гроба на любимия си Пенчо. После отива в Германия и там я заварва Първата световна война. Мизерната пенсия от 350 лева трудно достига до загубеното немско селце, в което живее. Настъпват дни на пълна нищета, няма с какво да плати дори квартирата си и немските селяни я настаняват на тавана на училището. Носят й храна, за да не умре от глад.

В тези безнадеждни дни единствен светъл лъч е приятелството й с Георг Адам - почитател и преводач на Пенчо Славейков. Тук поетесата подготвя за печат и първата си книга „На прага стъпки”, излязла чак през 1922 г. Стиховете са тъжни и дълбоко трогателни.

О, дай ми, Боже, сила
света сама да нося
и милост да не прося
аз никому немила.

На всички дал си мъки,
но сила на малцина.
О, дай да не загина
от обич и разлъка.

Излизат няколко рецензии, но не всички са ласкави. Поетесата е огорчена - и с право, защото отделни критици са смятали, че тя подражава на Пенчо Славейков. Разочарованието си споделя с поета Кирил Христов, който от Прага ласкаво я поздравява за 60-годишнината й. „Бях свикнала с мисълта, че никой не се радва на моето скромно дело и в мълчаливото равнодушие на катадневността не проникваше друго слънце в мен” - ще напише по-късно поетесата.

От пълно усамотение я спасява работата - излиза и втората й стихосбирка „Сонети”, продължава да превежда от немски, френски, италиански, английски. Но времето се изнизва неусетно и тя става все по-самотна на таванската си стаичка с прозорец към Витоша.

Не позволява обаче никой да разбере колко страда. Бела Казанджиева - сестрата на Дора Габе - я среща в Борисовата градина две седмици преди смъртта й. „Палтото й беше тънко и впито в тялото. Но нейната гордост не допускаше някой да се усъмни, че то е все онова палто от много години. Сложила друга якичка, не толкова за топлина, колкото да отвлече вниманието, в желанието да заблуди.”

Каква орис за нежната лирична поетеса, царствената жена с тъмните мистични очи, с най-хубавите ръце - по думите на Дора Габе - свидната любов на великия Пенчо Славейков! В надгробното слово Елисавета Багряна казва: „И мисля, че духът на Пенчо Славейков ще я посрещне на прага вечните селения все със същите безкрайно топли, незабравими думи, на които наистина струва да посветиш целия си живот - „Ти моя гърлице, другарко моя верна”.