Д. Б. Митов

В България почти не съществува регионална литература. Всеки поет, който се прояви, непременно още на младини бяга в София, скоро столичният живот го завладява, той навлиза в него и в различните литературни групировки.

Единствен само Ракитин и до днес прекарва в провинцията, далеч от литературните разпри, близък на всички среди, драг гостенин на писателите от разни школи и направления. Стихотворните му сбирки се наложиха и на читателите, и на литературните критици само със своите качества, а не и чрез личното внушение.

Поет от романтичната школа, Ракитин се харесва, обаче, и на най-превзетите вкусове. У него лириката е израз на преживяни дълбоко или видени отблизко красоти на природата. Искреността на стиховете му подкупва, непретенциозната форма е една почивка и за ония дори, у които снобизмът е умъртвил всяко чувство. Една бодрост лъха от всички тия любовни радости, от тия пейзажи из българската земя.

Когато четете неговите стихотворения, освобождавате се от всякаква литературност, сливате се с природата. Поезията на Ракитин действува като гледката на широко поле или на буен планински поток.

Без да влага в нея някакви дълбоки проблеми, той рисува българската природа, въплощава в стихове красивото в българското сърце и подкупва с простотата си. Езикът му е тъй човешки, образите са сякаш току-що откъснати от неговото въображение, слято с цялата природа.

Тази бодрост, която лъха от поезията на Ракитин е и в цялата негова личност. Висок, строен и до днес, деня на неговия юбилей, той беседва спокойно, с една широка усмивка, в която се отразяват и родните хълмове, и полето, и горската тишина, и палавите закачки на българските моми и ергени.

Едно обаяние лъха от цялата фигура на поета, което ви кара да забравите бърканицата в българската литература, умората от книжната софийска атмосфера, разправиите с ежедневния живот.

И най-хубавото у Ракитин е, че той почти никога не се увлича от фразата, никога не позира, рядко говори за литература. Творчеството му е тъй непосредствено, че в него не се чувствува нито следа от занаятчийство, тъй характерно за някои днешни млади поети.

Ракитин е просто певец на природата и пише не по занаят, а по един вътрешен нагон. За него може да се каже, че прилича на лирически поток, който извира някъде в най-хубавите места на българската земя и тъй буйно тече, че никога не можете да го догоните.

Тази своя творческа сила Ракитин черпи не само от чувствителното си сърце на поет, не само от въображението си, а и от богатия свой опит. Защото малцина са ония български писатели, които да са пребродили цялата наша земя, малцина са, които познават народната душа тъй отблизко, като Ракитин.

——————————

в. „Литературен глас”, г. 5, 30.04.1933 г.