Слава Щиплиева

Идвахме при него като деца - излизахме израснали чрез него: пътища открити, посоки дадени, интереси събудени.

Стоеше отначало горд, недосегаем, в една далечина, която ни отделяше от него, без да ни отблъсва, а той - неусетно за самите нас - водеше ни към себе си…

Понякога прозвучаваше още в самото начало в гласа му такъв интимен тон, че смутени, поглеждахме го - дали е първият… Защото усещахме, че за миг ни е признал едносъщи, равноценни, и ние издигнал до себе си.

Но това траеше само миг, то беше само топъл лъч в почвата, на която трябваше да се сее. Още не беше дошъл часът… И пак почваше твърдо, гласа му излеком застиваше, но ставаше все по-съсредоточен и дълбок, като на самотник, сякаш ни изоставяше, сякаш ни забравяше, че сме.

Лекциите му бяха върхове все по-високи и по-високи, не затулящи се, а все по-релефно изпъкващи. Те ни даваха винаги един растеж, един устрем по-силен, един поглед по-ясен, и една топлота по-жизнена и творческа. Не повтаряше - знаеше, че знаем - и вървеше без да се обръща назад, уверен, че го следват спътници, които ще стигнат само една крачка по-късно.

Той знаеше аудиторията си, и даваше за всекиго по нещо, разделяше на лъчисти пътеки лекциите си, и оставаше на разните начини на мислене по разни посоки да стигнат до неговото разбиране. А той можеше това тъй леко, защото обхващаше всички ни, на всекиго даваше собствения си път - на романтика и реалиста - и всички усещахме как растем чрез своята индивидуалност към него.

Не ни рушеше, за да ни създаде други, но дограждаше у всекиго неговото.

Тези, които изоставаха, с една тънка ирония той умееше да подтикне и идваше време, когато всички бивахме на една височина.

Той умееше само в една лекция да разкрие един идеал, да ни подскаже една жизнена задача или да довнедри съществуващото в нас, да остави зърното само да се разрасте, когато му дойде времето за лично творчество. Тонът му беше при това така внушителен, думите му така се запомняха, пространствата между тях така се откройваха - пълни с чувства и възторг - че словото му като че се ваеше; сякаш и днес чуваме от своите уста думи, които напомнят за него.

Той построяваше пред нас неща много сложни, до които беше достигнал самостойно, разгръщаше обширна мрежа от материал, и въпреки това имаше един поглед сигурен и един дух, който обединяваше всичко, като го даваше по един начин сдържан, без да обремени, винаги с лекота, убеждаващ и подкупващ.

Така израстваха пред нас като живи: темпераментният, огнен старец Неофит Бозвели, издигаше се възраждането на цял един народ на фона на свободния Дубровник, разплитаха се сложните отношения между Ботев и Каравелов, откройваше се сфинкса на България и на българската поезия - Балкана - разтваряха се недрата на Ботевата стихия и, като с някакво заклинание, явяваха се сенките на пророците-поети на Полша.

Той наистина ни учеше да творим. Още като студенти, проявявахме интереси извън програмите: към робството на една страна като Полша, помагахме в издаването на „Полския бюлетин”, в превода на една литература, за сближаването на два народа. Затова той ни бе дал идеали, светини, мирогледи.

В семинара се получаваше единение, общуване, и имаше случаи, когато той даваше темата, а ние вече бяхме мислили за нея.

И един ден ние разбрахме, че между него и нас няма никаква далечина, студенина, височина, каквато ни се стори, че стоеше първите дни между нас.

Разбрахме, че това не са лекции, а една душа, която се разклонява над нас и приютява всички ни. И тая широта на духа беше тъй голяма и вдъхваше такова доверие, че влизахме в границите на едно истинско приятелство.

Оттогава лекциите му не бяха за нас само знание, а живот, дружба, общуване. Ние бяхме хвърлили вече мост един към друг, и нямаше слизане и достигане - ние бяхме едно звено: говорехме, работехме, живеехме дейно, приятелски и радостно неизчерпаемо.

Дойде последният ден на последната лекция от випуска. Говореше за Ботев - нещо никъде неказано от никого - чухме, и из нашата тиха работна стая изведнъж се понесе такова ръкопляскане, че сам той се смути… Наистина ние бяхме пред нещо непривично за хладните университетски стени.

Тогава разбрахме, че не ще се прекратят лекциите му, но с тоя последен възторг, преминал през нас, ние ще излезем сред живота, че началният порив, който ни даде за търсене и разбиране на истината във всяко литературно произведение, ще си остане с нас и ще пребъде.

Тъй стана. Встъпихме в попрището на самостоятелното учителстване, с думите си ни съпътстваше сам той, вече станал за нас тъй близък, тъй свой, тъй наш.

Сега, когато отмина, когато ни остави голямата тъга, като някаква голяма сянка при залеза на едно слънце, ний търсим да се видим всички, да се съберем - за да го постигнем чрез нашето приятелство и обич.

сп. „Златорог”, г. 8, кн. 7-8, 1927 г.