Статия от поредицата „Македония в българската революционна и културна борба”

Стефан Каракостов

Ако историята на Паисий разтърси съзнанието на поколенията по всички посоки на България, то първият стихотворец на Македония Кирил Пейчинович разтърси поколенията главно в Македония и остави предания, които се повтарят дълги години след смъртта му. Също като своя учител Йоаким Кърчовски и голям съвременник Йерней Копитар, той оставя завет да се пише така, както се говори, начало, горещо защитавано от учениците му.

Основната идея на това начало, което тласна развитието на писмеността в Македония, дойде от Софроний Врачански, който заяви: „… простим българом просто и написах”.

В стихотворната реч опит прави и Христофор Жефарович от Дойран, поминал се в Богоявленския манастир през 1753 г. и оставил завещание, в което се казва, че е българин от Дойран. Жефаровите стихове са поместени в неговата „Стематография” под всеки държавен герб.

Стихове пише още шест години преди Пейчинович и Неофит Рилски от Банско, но те стават обществено достояние чак през 1893 г. Но първият истински стихотворен опит в Македония, добил известност, както и автора му, принадлежи на Кирила Пейчинович.

Роден около 1770 г., както сам пише „родом от Долни Полог, от село Теарце”, Тетовско, надарен с жив ум, той добива първото си образование в килийното училище на с. Лешок: „Лешок е негово воспитание”, пише той още приживе в надгробния си надпис. Минал като всички свои съвременници през Хилендар, той не се задържа дълго там, когато народът му има нужда от просветители. Затова скоро се връща и става игумен на Скопския манастир.

Тук става и първото му революционно кръщение, сблъсква се с народния гнетител Али бей и една нощ, натоварен с голямата си библиотека, той бяга към Тетово. Тази му твърдост и борческа последователност срещу фанариотското течение не може да го задържи дълго на едно място и след кратко лутане, сред непосилна борба той се налага и основава в полите на Шар планина, при село Лешок, манастира „Св. Атанас”.

За борбите, които е водил по организирането на този манастир, научаваме от неговите думи: „Имаше неколцина, що редеа да го разсипат манастирот.”

В борбата за утвърждаване на българската книга и църква в родния си край, Кирил Пейчинович израства като легендарно волева личност. Затова, когато неговият послушник Арсений Будалината го нарисувал, под рисунката написал: „Кирил от Теарце, Аризанов мучител”. За неговата строгост са говорили и съвременниците му, които той казват, че той „поучавал народа и помагал на бедните”, че бил „трудолюбив, кротък, силен, не обичал лъжата и всекиго изобличавал в очите.” „Целта на живота му била да помага на бедните и да просвещава народа си.”

Ако неговият художник Арсений Будалината го рисува като „Аризанов мучител”, то колко строг е бил, разбираме и от отношенията му към монасите, особено към тези, които обичали често да обикалят около магерницата или бъчвите с вино. Веднъж един от монасите му съобщил, че виното в манастира няма да стигне за през годината, а той отговорил: „… ако пием като добичета, виното ще ни стигне, а ако пием като человеци, то няма да ни стигне.”

Рядко будното му съзнание проличава и в разказа на стария македонец Сава Протич, който казва, че в Пейчинович имал в Лешочкия манастир малка печатница. Дали това е вярно, ние не можем да проверим, но за неговата будност говори богатата му библиотека, която била открадната от някой си Милоевич.

Голямото значение на Пейчиновича се дължи главно на неговите книги, писани на скопско тетовско наречие. Това разкрива знанието на Пейчиновича върху диалектичните особености на българския език, нещо, което виждаме още от заглавието на първата му книга „Огледало, описася ради потреби и ползования препростейшим и некнижним язиком болгарским долния Мисии, многогрешним во йеромонасех и недостойнейшим игуменом Крал Марковаго Монастира, иже во Скопие у Маркоа река храма светаго великомученика Димитрия - Кирил Тетоец Пейчинович”, Будин град, 1816 г.

Другата му книга „Утешение грешним”, Солун, 1840 г. изтъква автора си като рядък наблюдател за времето си, защото ни разкрива битовите особености на тогавашна Македония. В неиздадения увод към тази книга намираме имената на спомоществователите, нещо ценно за пределите на Македония. Значението на Пейчиновича се вижда и от неиздадената му преписка с известния за времето си Абдул Рахман паша.

Единственото стихотворение, което определя Пейчиновича като първи стихотворец на Македония е неговата епитафия, която написва приживе, за да се постави на гроба му. Дълбоката ирония и будно съзнание личат от малкото стихове:

Стихови… Глас трапезачки
Теарце му негово рождение,
Пречиста й Хилендар пострижение,
Лешок му е негоо воспитание,
под плочава негоо почивание
от негово свое отшествие
до Христово второ пришествие.
Молит вас, брача негои любимия,
хотящия прочитати сия,
да речете „Бог да би го простил”,
зер е у гроб цръвите гостил.
Овде лежи Кирилово тело
у манастир, у Лешок село.
Да Бог за доброе дело.

Как е завършил своя крак този народен будител в Македония никой не знае, но неговата слава излиза из пределите на Охридското езеро, Пирин и Места и стига до чешкия писател Прокоп Хохолоушек.

Така последните дни на този стар монах, записани по предания от пътешественици, намираме в разказа на Хохолоушка „Илия”.

Там старият монах Кирил, за да утеши младия страдащ Илия, чиято любима е похитена, му разказва за своите младини, когато и той обичал своята Атанасия, която в деня на сватбата била убита от поробителите заедно с всички намиращи се в църквата, а той бил тежко ранен.

Краят на този старец също не бил щастлив. Манастирът му бива нападнат, а той изгорен от главата надолу при виковете му: „Атанасие, Атанасие! Боже, смили се над мен!” Дошла хайдушка чета, започнала се неравна битка, но побелелият монах изгорял.

Дали това е краят на Пейчинович не знаем, но авторът изрично ни съобщава, че в този си разказ, тук, предава истинска случка.

Как тъжно и героично завършва този монах, сякаш е римски християнин от първите векове.

Преданията за него се носят и до днес в родното му място, а скромният дебърски селянин Велю Негрев от с. Селце с подкупваща сърдечност моли поколенията „… и дяда Кирил Пейчиново име да помнят!”

в. „Литературен глас”, г. 14, бр. 524, 8.10.1941 г.