Александър Филипов

Стаматов е един от редките наши разказвачи, които се отделят от редицата на битоописателите, оставят нашето село, за да намерят вдъхновение и материя за своето дело изключително в града, и то сякаш само в София, която напоследък вече има свой облик и живот особен, твърде различен от живота на нашата провинция или село.

Тоя преход от селото към ония по-нови жизнени форми на града, който все по-явствено започва да проличава у всички съвременни наши разказвачи, у Стаматова е доведен до край. У него не се чувствува никаква връзка, никакво отношение към селото, към селянина, към типа на простия човек.

Стаматов в „Прашинки” (издание на „Вестник на жената”) винаги разгъва действието на своите малки драми на фона на София, едничкият наш горе-долу в европейски стил и темпо град.

А лицата - това са нови типове, нови образи (понякога дори и на чужденци), които сочат вече появата на нови за българския живот обществени формации, а заедно с това и образуването на нови духовни типове.

Като обстановка на действието Стаматов загатва една по-друга, не вече толкова българска, колкото европейска, почти безлична външност; пейзаж липсва в оная традиционна пълнота и подробност и е заменен с интериор в модерен стил.

Когато Стаматов отвръща своя поглед от външната картина, то е за да съсредоточи вниманието си, творческата си енергия върху перипетиите на едно чисто вътрешно действие, върху премеждията на душата.

Мъжът и много повече жената като герои на Стаматовия разказ не са видени в онова жизнено разнообразие и пълнота, каквито действителността ни показва.

Те са твърде схематизирани в известна степен, освободени от онова, което би усложнило техния образ - за да бъдат видени в една посока, положени върху плоскостта на пола.

Така, животът на всички Стаматови герои се събира в толкова съществената за личността проява на личностния инстинкт. И тук се зараждат противоречия и драми, които ни поразяват със своята животинска, сурова жестокост, със своя безнадежден песимизъм. Защото, наистина, уловил нечовешкото у човека, Стаматов със саркастична настойчивост ни го сочи, отчайва.

Но тоя трагичен цинизъм, сякаш понякога ни извежда през пълното отчаяние към едно очистване, възвисяване, към воля да преодолеем елементите на животното у себе си.

Въпреки своята елементарна простота, лицата в Стаматовия разказ са винаги убедителни със своята жизнена правда. Стаматов ни представя кипнали от страсти и размисъл души от съня и мъчно доловими движения на ония драми, които той тъй остро долавя и предава.

Със своя така драматически психологизъм Стаматов внася един по-често и системно разработван елемент в нашата проза. Той използува една съвременна, парлива действителност и нахвърля нови за нашата литература типове.

Включена, внедрена в тая нова материя на Стаматовия разказ е и неговата техника. Стаматов е майстор на малкия схематично къс разказ, стенограма, бихме казали, на едно значително събитие. Но авторът като че няма време или по-добре желание, да се разгъва в едно спокойно, подробно и последователно излагане на фактите.

Той избягва дългите описания, само загатва фона, не спира на второстепенни подробности, а взема само върховете на драматичното развитие, взема често само последните моменти, а изяснява предходното в една бегла ретроспекция.

И тогава така сгъстената материя бива нахвърляна само на няколко нервни страници. Елипсата - това е може би един от най-съществените и верни белези на Стаматовия разказ. Изреченията в разказа са често бегли, безглаголни изрази, отделни думи дори.

Стаматов не описва, той си служи с един диалог, пълен с ирония, често жесток сарказъм, с остротата на парадокса, афоризма. Описанията, доколкото ги има, са отривисти. А монологът е едно от обичните средства на Стаматова. Изобщо, езикът, целият му стил ярко изразява със своята нервна, динамична същност художнишката природа на Стаматова.

Но тия драматични разкази не са само психологически материали. Те имат смисъла на социален документ. Защото в тях е отразена, с някои свои черти, една съвременна нам действителност, общи в европейски настроения, а също и наши, български факти.

И тогава внимателното око би видяло, че зад художника Стаматов стои и друг един човек - който с внимание описва нашите днешни нрави, сатирично настроен моралист, несъзнаван може би и учител.

сп. „Златорог”, г. 15, кн. 6, 1934 г.