Константин Константинов

Днес още, когато неговото име веднага събужда живия образ на човека, и никак не може да се повярва, че разсеяно-меката, горчива и в същото време мъдра усмивка завинаги е угаснала, днес още мъчно би могло да се пишат спомени за него.

Толкова години той беше тук, редом с нас, заедно с нас; толкова здрави невидими нишки сплетоха неговата младост с нашето юношество, до днешни дни; толкова различни - ярки и значителни спомени изпълват повече от четвърт век на съществуванието ни - че да се пише за него сега - то значи да се открива една голяма, най-интересна, може би, но и най-интимната страница на нашия собствен живот. Рано е още за тия неща, а и той сам не обичаше това вътрешно - следсмъртно - разголване.

Някога - аз дълбоко вярвам, че не ще минат и десетилетия - неговият пълен образ на човек и писател ще бъде измъкнат от тая полусянка и в която остана дори след смъртта си. Някой вдъхновен - равен нему по дарование, по култура и по острота на виждане - мъж ще посочи на ония, които идат след нас, всичките богатства, които той остави, и ония, за които само загатна, без да успее да ги раздаде изцяло. Така, по същия начин, имената на Димитър Бояджиев и на Димчо Дебелянов станаха лъчезарни имена едва години след смъртта им.

Тогава ще се види невероятно, как е могло да остане несъгледана тая своеобразна, остро-горчива поезия, искряща и префинено-изискана, която изпълва всяко негово, дори „хумористично” стихотворение. Това постоянно, всеотдайно, до последния земен миг служене на българското племе; тая страстна, грижовна обич към най-скъпото на племето ни - езика. Ще блеснат наново, като златни зърна, нехайно пръснатите му афоризми - люти, безнадеждни и толкова благородно чужди на нашите вулгарни години, сякаш наистина са били сътворени за друго време и друг свят.

И неговият странен образ, който не може да се включи в една само рамка: хуморист - поет - журналист - и който се изплъзва от всяка опростяваща характеристика ще се издигне по-верен от всякога. Тъкмо защото ще бъде лъчист, и все пак загадъчно-неясен. Такъв, какъвто беше Димитър Подвързачов приживе за ония, които го познаваха отблизо.

… Такъв го видях за пръв път - с тия светли, студено-далечни, полуусмихнати очи, с хубава руса коса и брада - със счетоводителската писалка в ръка, зад прозорчето на кантората Шаханов, срещу джамията. Има оттогава 26-27 години. Той беше „забравен талант” - чийто стихове се рецитираха тогава на всяка студентска вечеринка:

„Стъкменов, Чулев, Рахов - все „момчета” -
„дейци” и „реформатори” са днес:
съдии, капитани, аташета -
търговци на пашкули и… на чест…

Хе, поврага! Не ги хули тъй строго!
Не ставай смешен, да не кажа луд…
Ти Шилера си чел, навярно, много
или си дръпнал повечко вермут.”

Той беше „бащата” на младата дружина, която идеше тогава като нова литературна смяна: Николай Лилиев, Георги Райчев, Дим. Шишманов, Христо Ясенов - по-късно Йордан Йовков и др. Той редактира хумористичните списания: „Оса”, „Смях”, „Българан”, дето печатиха всичките тия млади хора тогава и дето той сам даваше сериозни и хумористични стихове и проза под най-различни псевдоними.

После пак той събра около себе си същите хора за „Звено”. Имаше нещо в тоя човек, което неодолимо привличаше, някакъв особен шарм и неоспорим авторитет, на който никой не можеше да противостои.

И в същото време, чувстваше се - дълбоко някъде заключен - един безкрайно самотен, чужд на всички дух, от който, въпреки волята му, лъха някакво вледеняващо аристократично презрение към всичко: към нещата, към хората, към света:

„Аз минавам безучастен на живота в низините.

Във скръбта и в суетите все тъй чужд, далек, безстрастен -
и тежи ми на душата неизречена присъда:
в глъбините на нещата аз съм бил, преди да бъда!”

Между книжата си аз пазя къс от една недовършена негова поема на Презрението. В тия нахвърлени с неговия хубав бисерен почерк стихове се бъхти някаква титанична - неовладяна окончателно поетично - мъка, едно глухо отчаяние, което се излива в думите на Калигула:

„Да имаше светът една глава -
с един замах я бих отрязал!”

С годините неговият поглед постепенно се успокояваше, изгуби остротата и горчивината си, стана мек и нежно-усмихнат, като озарен от мъдро примирение.

И все пак, струва ми се, че едва там „зад желязната врата, която отделя живота от смъртта“, той се освободи от това отвращение, от сподавеното отвращение: това отречено бреме на неговото съществуване тук на земята.

Защото единствено там се освобождават всички изпреварили времето си, които минават като чужденци - самотни и непотребни - през тая неизмерима пошлост, която е животът.

в. „Вестник на вестниците”, 2 януари 1938 г.