Алфонс Але

превод: Васил Павурджиев

Винаги съм се питал защо са наричат „бели” онези нощи, които се прекарват вън от къщи. Аз неотдавна прекарах една „бяла нощ”, но бих предпочел тя да беше черна.
И все пак, когато се върнах вкъщи, вратарят ме поздрави някак чудно, сякаш искаше да ми каже:
- Карай, карай, младо! Кратък е живота!
А всъщност аз… Но нека вървим по ред.
Трябва първо да ви кажа, че аз от известно време съм влюбен. Влюбен, какво казвам? Не отчаяно, но все пак знаете, малко влюбен.
Това беше една млада девойка, с много мило чело, покрито с къдрици. Тя винаги седеше на прозореца, когато минавах.
Колкото пъти минавах край къщата й, все ми са струваше, че тя ме гледа тъй, като че ли ме познава. Усмихнах й се веднъж. Стори ми се - нали понякога човек му се сторва нещо - че и тя ми се усмихна.
Реших, че трябва някой ден да се спра и заговоря с нея.
Научих, че тя е омъжена за един господин, директор на една фабрика за картечници.
Тоя господин всяка вечер около 6 часа излизаше от къщи, отиваше в клуба, и се връщаше късно през нощта.
- Много добра, рекох си. Тъкмо това ми и трябва.
Тъй мина известно време. Бях поканен веднъж на един маскен бал. Знае се, че аз имам широко въображение, затова приятелите ми ми казваха: гледай да намериш някой оригинален костюм!
Още сутринта аз се преоблякох като червен хусар от Монако.
Ще ми кажете, че в Монако няма червени хусари, а и да има - те са цивилни.
Знам това по-добре от вас, но фантазията оправдава всичките неточности.
Оглеждайки се в огледалото, говорех сам на себе си: „Е, колко ми прилича да се развъртя около тази хубава госпожа!” Тя няма да може нищо да откаже на един червен хусар, тъй добре облечен!
Между нас казано, аз наистина бях великолепен в тези костюм. Вечерях рано… Добре се нахраних, за да добия сила и пийнах малко да имам повече кураж.
Поставих си колана, защото разбира се, имах сабя и бях готов за нападение.
Когато стигнах до къщата на моята обожаема, видях мъжът й да излазя.
Добре… Пропуснах го да мине, вмъкнах се във вратата и започнах да се качвам по стълбите бавно, поради шума на шпорите, на които не бях привикнал.
Дръпнах един сърнешки крак, който служеше като дръжка на звънец.
Чух леки стъпки зад вратата.
Отвори се… Това беше тя, моята малка красавица. Казах й… Наистина какво й казах?
Знаете, в такива моменти човек казва това, което му дойде на ума, а десет минути по-късно и де го убиете - не би могъл да ви повтори какво е казал.
Но затова пък много добра помня, че тя ми отговори сърдито: „Вие сте луд, господине! Моя мъж веднага ще се върне… Ето, аз чувам стъпките му.”
И хлопна вратата под носа ми.
Наистина, някой се качваше по стълбите с тежки крачки, страшните крачки на безсърдечен мъж.
Макар да бях червен хусар, сърцето ми започна силно да бие.
Имало е един много прост начин да се измъкна из особеното положение, ще ми кажете вие.
Могъл съм просто да тръгна по стълбите и да си изляза. Но както хубаво е забелязал един английски философ, най-простите мисли идват в главата на човека последни.
Всичко тогава ми дойде на ума, освен да са измъкна. В един момент исках да извадя саблята и причакам съпругът юнашки.
- Това би било глупаво и би ме компрометирало! - си помислих аз.
А човекът бърже се приближаваше.
Изведнъж забелязах една малка врата, която в първия момент не видях. Вратата беше имитация на мрамор, художествено изработена.
Нямаше време за естетически наслаждения. Отворих вратата и влязох вътре, без да мисля къде отивам.
Настъпи критическият момент.
Мъжът се беше изкачил по стъпалата. Аз чух обръщането на ключа в бравата. Вратата се отвори и затвори и най-сетне аз можах да отдъхна.
Дойде ми тогава на ум да разгледам отделението, в което потърсих спасение. Обзалагам се, че не бихте познали какво е било моето скривалище.
Познахте ли? Не! Аз ще ви кажа. - Клозет.
Полека, без шум, натиснах дръжката на бравата и блъснах вратата… Не се отвори. Натиснах по-силно… Даже и не помръдна.
Блъснах с всичка сила. Вратата си оставаше затворена, сякаш имаше основателни причини да не се отваря.
Помислих си: „Дървото е набъбнало от влагата.” Подпрях я с крака и започнах да я блъскам с всичка сила. Непразно. Наистина това беше една здрава врата.
Една пъклена мисъл мина през главата ми… Може би мъжът ме забелязал и разбрал моето грешно намерение, ми е устроил тая клопка.
Наистина, чудно положение за един червен хусар! И то в една карнавална вечер, когато го чакат на бал. Но, не, това не може. Отстраних от себе си тая мрачна мисъл. А между това - вратата си оставаше неподвижна, като стена. Мъртво уморен, аз седнах - щастие е, че там можеше да се седи - и започнах да чакам. Все някой можеше да дойда да ме освободи.
Чух - на улицата весели звуци от тръби, ловджийски рогове, кларнети, а след туй страшните удари на часовника. Минаваха часове, а моят освободител не идваше.
От време на време отчаяно ставах, разкършвах снагата си и блъсках вратата, блъсках, блъсках.
Най-сетне изтощен се отказах от борбата. Саблята ми тежеше. Откачих я, окачих я на куката и заспах. Тежък сън беше тоя. Цяла нощ ме лазиха охлюви. Уличният шум бавно утихваше. Чуваше се само един ловджийски рог, който свиреше негде далеч.
След това и той млъкна.
- - - - - - - - - - -
Пробудих се. Съмваше се. Потърках очите си и усетих светлината.
Кръвта на червения хусар се запали в мене. Бясно извадих сабята си и я забих във вратата…
Останалото не смея да ви кажа.
Помислете си какво говедо съм, какво голямо говедо, неподковано говедо! Идиот! Кретен! Цяла нощ съм блъскал вратата навън…
А тя се отваряла навътре…