ЛЮБОВТА

Мануел Гонсалес Прада

бележка и превод: Николай Тодоров

Навярно най-сложният и предизвикателен сонет в испаноезичната литература

Мануел Гонсалес Прада е писател, обладаващ необикновена сила, жизненост, самоотверженост и въображение. Той произлиза от старинно аристократично семейство, принадлежи на поколението на латиноамерикански реформатори като Еухенио Мария де Остос, Хуан Монталво, Хусто Сиера и Енрике Хосе Варона и се превръща не само в един от първоапостолите на перуанската нация, и един от първите писатели модернисти на континента.
Въпреки че още като юноша спира да посещава университетски лекции и никога не завършва образованието си, той е един от най-начетените интелектуалци в перуанската столица. И колкото и да се съпротивлява пред всякакви авторитети, изпитва почит към писатели като Кеведо, Гьоте, Хегел и Ницше.
Гонсалес Прада пише стихотворения още от края на 60-те години на ХІХ век, но започва да публикува книги с поезия сравнително късно, чак в началото на ХХ век - първата му книга е „Малки букви” (1901). В същото време, макар и да е по-известен като есеист заради своите „Свободни страници” (1894), публикувана в Париж, и „Часове на борба” (1908/ 1924), се пазят негови ръкописи едва от 1885 г. и още в тях личат уклоните му към анархизма и анархосиндикализма, макар и да не подкрепя прехвърлянето на властта на никоя класа. Речите, статиите и есетата му са насочени към укрепването на перуанското самосъзнание.
Най-известната му стихосбирка става „Екзотики”, отпечатана през 1911 г. - същата година, в която Хосе Мария Егурен публикува своята бележита първа стихосбирка „Символики”, - а в есето си „Ортометрия” Гонсалес Прада развива своя оригинална теория за стихотворната форма в испанския език, простирайки нейните корени към латинския, английския, италианския и френския.
Въпреки неспокойния характер на писателя, спомените на неговата предана съпруга Адриана и на неговия син Алфредо разказват за огромното му спокойствие и благост у дома. Неговите прямота и доброжелателност му спечелват безрезервното преклонение на поети като Егурен и Вайехо.
Неуморен просветител, прекарал близо десет години в Европа (главно в Барселона и Париж), той ратува за „поетика на действието”, основаваща се на високи етични ценности, а не за „поетика на отстъплението”. Една от основните му каузи е образованието да бъде достъпно за всички. Той първи се изправя не просто в подкрепа на индианското население срещу тогавашната аристокрация и държавните институции, а в защита на равноправието.

——————————

ЛЮБОВТА

И ако си добро от небесата
защо, какви сълзи, тъга, съмнение,
плач, горък стон, изгарящо копнение,
безсънни нощи, треска без пощада.

И ако пък си зло тук, на земята,
защо, какви наслади, озарение,
усмивки, песен, сладостно видение
за мир, покой и за утеха свята.

И ако сняг си, как в теб плам живее?
И ако пламък си, как с мраз сполучва?
И ако сянка си, как блясък сееш?

И как засенчваш, мила, и огряваш?
И ако си живот, как ме погубваш?
И ако гибел си, как съживяваш?

1869