Райко Алексиев

През последните месеци Яворов се хранеше в „Средна Гора”, на голямата маса, на която също се хранехме и ний, неколцина студенти и студентки. Сядаше почти винаги с гръб към залата и наведен над вечния паприкаш или сърми от зеле, мълчаливо ядеше. Менюто му почти всякога се състоеше от ястия, цената на които не биваше никога да надхвърля известна цифра.
След обеда биваше разговорлив. Пушеше непрекъснато своите „половинки”, интересуваше се от въпросите на деня, за нашия студентски живот, и често се шегуваше.
Добрият бай Георги - съдържателят на заведението, всякога идваше, потупваше го по рамото и изричаше традиционното си „коман тале ву мосю Пею”, на което Яворов отговаряше винаги с усмивка:
- Тре биен, мосю Жорж.
Понякога биваше мълчалив и не можеше да прикрива лошото си настроение.
- За какво мислиш, Пею? - го запита веднъж Цанко Церковски, който също се хранеше на голямата маса.
- Мисля колко време ми остава да прогледна съвършено - отговори Яворов и големите му морави устни се извиха в болезнена усмивка.
- Какво? Да не ти правят някоя операция?
- Да… Ще я направи най-големият хирург, но тоя път ще бъде съвършено сполучлива.
Разбрахме що искаше да каже.
- Големият хирург сега е занят по бойните полета из Франция и няма време да се занимава с теб - отговори, мъчейки се да бъде шеговит Церковски.
- Ще намери, Цанко, уверявам те, че ще намери време… пък и не трябва много… една секунда само!
И това беше казано с такава жестока ирония, че никой няма сили да му каже нещо, за да се отстрани лошата тема.
Всички бяхме убедени, че Яворов не се шегува.

*
Яворов в последните месеци беше изоставен почти от всички. Само неколцина сегиз-тогиз се отбиваха да го видят. Сам той говореше, че с много от старите си приятели не се бил виждал дълго време…
Само за П. и В. той казваше, че били постоянно при него и му указвали услуги и нежности.
Самият факт, че той не отбягваше общуването с нас - неговите случайни познайници, показва, че му липсваше по-топла дружба; а както сам казваше, не можел да живее без хора.

*
Вървяхме веднъж на разходка по булеварда. На срещния тротоар мина познат професор - един от близките на Яворова.
Поздравихме.
- Кого поздравихте? - запита Яворов.
Казахме името на професора.
- А… моя „добър” приятел - добави той, подчертавайки иронично думата „добър”.
- Трябва да е много занят, та не спря за минутка… пък може би и да се стеснява да говори с мен така… пред очите на всички.

*
Липсата на средства го гнетеше ужасно. Братчето му не беше настанено на работа и той се грижеше и за него. Обаче, в последно време изглежда, че това му е ставало вече невъзможно и затова веднъж, сконфузен като дете се обърна към нас и ни помоли, ако случайно знаем някаква работа, каквато и да е, да се погрижим да се настани братчето му…
- Знаете ли, сам аз не мога да сторя това, защото нямам към кого да се обърна…

*
Бяхме на разходка към градината. При Орловия мост един просяк, свит до оградата, свиреше на гъдулка.
- Колко хубаво свири тоя бедняк - каза Яворов и се спря. - Не би помислил човек, че тия звукове излизат от такъв прост инструмент… Сакат ли е?
- Слепец е - отговори някой.
- Щастливец, има си занаят в ръцете - добави със свойствената си лека ирония Яворов и предложи да вървим.
Ние се спогледахме и тръгнахме мълчаливо. След дълго мълчание той, пак със същата усмивка, запита:
- Как мислите, просията унизително нещо ли е? - И без да дочака отговор, добави: Твърде е възможно и да не е унизително. Като ослепея съвършено, вярвам, че поне за това ще бъда годен.

*
Живеех към ул. „Парчевич”. Една вечер, вървейки по ул. „Витошка” към дома, видях на десетина крачки пред себе си как един човек се блъсна в електрическия стълб и едва не падна. Доближих. Това беше Яворов. Попитах го как се е решил да ходи сам и то нощем. Отговори ми, че братчето му било занято тази вечер някъде, а и не можал да намери никой от познатите, за да го придружи…
Предложих му да ми позволи да го хвана под ръка.
- Пази си очите, младо момче, страшно е да се живее в тъмнина - с неизразима мъка произнесе бедният човек на сбогуване.

*
Яворов обичаше да разказва спомени из четнишкия живот. И когато заговореше за планините, за неспокойните нощи, за самите комити и за Гоце Делчев, устните му затреперваха в някаква странна добродушна и възторжена усмивка и гъстите му вежди играеха нервно над черните очила.
Често разказваше шеговито за своето поетическо кръщение, за Пенчо Славейков, за литература, за нашите поети и писатели… Говореше понякога дълго, като че се мъчеше с тия разговори да пропъди някаква мисъл, която често го караше да загубва нишката на разговора, но никога не се докосна до темата на своята собствена трагедия.
Никога нито дума.
Поне пред нас. Ние бяхме млади хора, негови случайни познайници, станали с него нещо като близки само поради това, че бивахме всякога на една маса в ресторанта.
Яворов преживя последните си дни в почти пълна мизерия. Дрехите му бяха износени, остарялото бельо се поддържаше още с големи усилия.
Живееше в малка стаичка на третия етаж и вероятно не веднъж колената му са се блъскали в стъпалата на високата стълба.
Много намеци, много неща, видени в периода на нашата няколкомесечна случайна близост говореха за голямата мъка, в която изтекоха последните дни на най-големия наш поет.
Изоставен почти от всички, сляп с едното и едва виждащ с другото око, без средства, под гнета на едно подновено следствие, охулен от мълвата на ония, които никога няма да дораснат до пешовете на неговия извехтял балтон, той бавно угасваше. Това тъй ясно личеше, и когато един обед неговият стол в ресторанта остана празен, а на стената се чернееше рамката на некролога му, никой не се удиви.
И когато видяхме в стаята му изгризана със зъби перодръжка и прочетохме някои от предсмъртните му писма, никой също не остана озадачен.
Краят беше напълно логичен.
„Ще се погрижат за погребението ми, вярвам, приятелите - този и този (назовава имената). А ако и те не сторят това, общината ще прати гальота. Нали хигиената на града го изисква?” - така гласеше едно писмо.
Значи, поетът Яворов, чиито песни никога няма да престанат да топлят сърцата на тия, които чувствуват, и чиито съчинения никога не ще престанат да донасят добри приходи на издателите, се е почувствувал в последните моменти изхвърлен от живота тъй жестоко, че не е виждал друго, освен боклукчийската гальота, която ще се погрижи за тялото му.
А това, че го погребаха тържествено, нищо не значи. То беше само шумът на сензацията.

в. „Развигор”, 08.11.1924 г.