Райна Каблешкова

Борис Чолпанов принадлежи към двата големи копривщенски рода - на Любен и Петко Каравелови и на Тодор Каблешков.

Той е една достойна личност, доайен на българската военна история, писател, публицист, журналист, редактор, член на авторския колектив на многотомната история на България, консултант на игрални и документални филми и пр.

Борис завършва полукласическа гимназия, военното училище и Военната академия „Г. С. Раковски” с отличен успех. Постъпва като офицер в редовете на Българската армия, взима участие в Отечествената война като командир на танкова рота.

Служи и в школата за запасни офицери, командир и преподавател в оперативното управление на Генералния щаб на Българската армия. По-късно работи като уредник във Военноисторическия музей, редактор в издателството на Отечествения фронт и във Военното издателство, уредник в Националния исторически музей.

Чолпанов излиза от армията с чин полковник от запаса.

Той е талантлив историк и специалист. За това говорят многобройните му книги, публикации и награди през годините. Автор е на петдесет книги, от които пет са отличени, и на над 900 статии и очерци с историческа родолюбива тематика, автор на българската военна история.

Борис Чолпанов е награден с Орден за храброст, „Св. св. Кирил и Методий”, носител на Златното перо и почетен знак на Съюза на българските журналисти, на почетния знак на Съюза на учените в България, златна значка на Министерството на отбраната и др.

Той е инициатор, съавтор и редактор на поредицата „Бележити българи” (т. І-ІV). У нас и в чужбина е познат като автор на поредица от статии за културата на балканските народи през всички исторически епохи, публикувани в списание „Balkan Media”, издавано на английски под егидата на Обединена Европа и разпространявано в 64 страни от всички континенти.

Там авторът застъпва тезата, че Балканският полуостров е люлка на европейската култура, намерила международно признание. Има негови статии за постиженията на българския народ във всички области на живота в хилядолетното му битие.

Ще изброим само някои от книгите му, получили голямо признание и популярност: „Героизмът на българския народ в освободителните Сръбско-българска, Балканска и Отечествена война” (1955), „Военна история и военно изкуство” (1956), „Александър Македонски” (1969), „Дравската епопея” (1965), „Военното майсторство на българския воин” (1966), „И стоманата гореше” (1968), „Александър Суворов” (1972), „Векове от слава” (т. І и ІІ), „Българска военна история” (1983), „Земя на световен кръстопът” (1993), „Звездни мигове от нашето минало” (ч. І, 1994), „И ний сме дали нещо на света” (2000), „Звездни мигове от нашето минало” (ч. ІІ, 2000).

В предговора към книгата му „И ний сме дали нещо на света” академик Димитър Ангелов отбелязва: „…Авторът се противопоставя на нихилизма и на напразните опити да бъде омаловажено нашето историческо минало и настояще. Това е труд, който има не само голяма познавателна, но и възпитателна стойност…”

За същата книга писателят Димитър Мантов в рубриката “Отзив на читателите” я нарича енциклопедия по родолюбие, а Виолета Мингова, специалист в Етнографския музей в София, казва, че тази книга може да изиграе ролята, която някога е изиграла „История славянобългарска” от Паисий Хилендарски.

За последната от изброените книги на Борис Чолпанов в предговора академик Николай Хайтов пише следното: „Звездните мигове” на Чолпанов идва тъкмо навреме, за да се подеме отколе затихналия зов на Отца Паисия - да не се срамуваме от езика си и народа си, и да потвърдят, че волята ни за свободен живот все още не е прекършена… Важното е, че тази книга не руши доверието на българина в неговото минало и вярата му в неговото бъдеще. И то в един момент, когато тринадесетвековната ни държава е на косъм да бъде заличена от световната карта…”