ПИСМО
превод: Хенри Левенсон
„Аз никога не бих отишла у вас, никога. Макар и да знаех, че вий умирате от любов към мене. Вой сто пъти ми писахте това. И хиляди пъти четях аз във вашите страдащи скръбни писма, че съм ви непреодолимо нужна.
Но аз съвсем нямах желание да ви спася. Аз ви оставих на вашата съдба, както хиляди равнодушни мъже оставят на произвола на съдбата нещастни жените…
Но най-после аз отидох у вас. Моят доктор ми съобщи, че ми остава да живея само една година.
Туй е малко за една жизнерадостна жена.
Аз мислено погледнах целия си живот и разбрах, че вам аз бих могла да дам тъй много, тъй много, както извора на умирающия от жажда! Не мислете, че това беше любов или нещо друго лично…
Това беше егоизмът на умирающия, егоистическото желание да се запазя духовно в паметта на другиго, това беше страхът пред смъртта, внезапното угасване, небитието… Днес вий получихте това, за което копняхте толкова години… След смъртта си аз още по-ярко ще заживея във вашето сърце… Това ще бъде моето… възкресение из мъртвите…
Тук няма и сянка от любов… Само желание да живея и след смъртта си в сърцето, в което вярвам…
Аз сама си издигнах паметник - това е всичко!”
сп. „Шантеклер”, г. 1, бр. 28, 27 март 1911 г.
