Александър Блок

превод: Иванка Павлова

НОВОГОДИШНА НОЩ

Мъгла студена е разстлана,
вън огън пурпурен пламти.
Душата хладна на Светлана
се рее в приказни мечти.

Скръцне сняг - замрат сърцата.
Грее кротката луна.
Смях сподавен - зад вратата.
Улицата - в тъмнина.
С лик забулен в полумрака
ще изтичам долу аз.
Милият до входа чака,
тръпне в празничния час…
Но мъглата вън гъстее.
Полунощ, настъпвай ти!
Някой шепне и се смее,
огънят пламти, пламти…
Скръцне сняг - в далечината
се прокрадне светлина.
“Името Ви?” Смях в мъглата
подир нечия шейна…
Развилня се вихър снежен,
входът побеля дори.
После, смеещ се и нежен,
той лицето ми покри…

Мъгла студена е разстлана,
огрява месец блед света.
Седи замислена Светлана:
смути я чудната мечта…

31 декември 1901 г.

***

Не ти ли в моя блян така се извиси,
кръжейки над Нева като вълшебна птица?
От тайния ми страх сърдечен ме спаси
с решителност на мъж и с нежност на девица.

Като напев красив звучеше зиме ти,
на ранна пролет бе ефирността стаила.
Като звезда изгря за мен, но освети
и камък, и площад, и улица унила.

За тебе пея аз! В небесния чертог
ти просия, но в миг изчезна сред мъглите
и аз напразно взор отправям в далнините.

Не те съзирам там и дълго няма Бог.
Но ще изгрееш пак, ще пламне здрачът ален
и ще опише кръг загадъчно-прощален.

8 юли 1901 (1913) г.

ИЗ ЦИКЪЛА “КАРМЕН” (1914)

***

Сърдито гледахте тогаз -
предизвикателна, надменна.
С черти изящни, вдъхновена -
такава ви запомних аз.
Нощ. В партера. Бях онемял.
Гръдта висока - толкоз близко…
Ликът ви нежен - пребледнял,
с къдрица, виеща се ниско…
О, странни срещи! Неедна
духа ми кара да замира,
но в тези пръсти, рамена
каква чувствителност извира…
Главата - горда. Жест - с нескрит,
несдържан израз на досада.
(Тъй хората иззад ограда
разглежда мрачно лъв сърдит.)
Под лампата - ни звук, ни глас
след млъкналата сегидиля
и ревност зла, че не при вас
отива влюбен Ескамильо.
Не вие лампата почти
ще угасите, да не пречи,
и оня клетник няма вече
с искрящи зъби да блести…
О, да не гледаха очите,
о, как устата да мълчи…
Като звезда среднощ кръжите
с походка плавна и личи
неизразима нега в нея,
а музиката на плътта
сърцето плаши: ще живея
осъден като паметта
за роден край, като Голгота
да нося образа ви мил…

Мълви: “Да се простим с живота,
така печален е живота!”,
умиращият с глас унил…

А вън сняг всичко е покрил.

25 март 1914 г.